Дъглас Адамс - Почти безобидна

Десетте секунди след като Трилиън си отиде бяха най-дългите десет секунди в живота на Артър Дент. Както знаем, времето е относително. Можете да пропътувате цели светлинни години до звездите и обратно и ако го направите със скоростта на светлината, при завръщането си ще бъдете с няколко секунди по-стар, докато вашият брат близнак ще е станал на двадесет, тридесет, четиридесет или повече години, в зависимост от разстоянието, което сте изминали.

Това би ви потресло, особено ако преди пътуването си не сте знаели, че имате брат близнак. Секундите, през които ви е нямало, за вас няма да са достатъчно време, за да се подготвите за странните, нови семейни взаимоотношения, за които не сте и подозирали.

Тези първи десет секунди не бяха достатъчно време, за да може Артър да преразгледа възгледите за себе си и живота, включвайки в тях цяла нова дъщеря, за чието съществуване дори не бе и подозирал при събуждането си тази сутрин. Дълбоките емоционални семейни отношения не могат да се създадат за десет секунди, с каквато и скорост да пътуваш из пространството, и Артър можеше да се чувства само смутен, безпомощен и втрещен, гледайки момичето, застанало на прага, с впит в земята поглед.

Реши, че няма смисъл да се прави, че съществува някаква надежда.

Отиде при момичето и го прегърна.

— Не те обичам — каза му той. — Съжалявам. Дори не те познавам още. Дай ми няколко минути.

„Живеем в странни времена. Освен това живеем и на странни места — всеки в своя собствена вселена. Хората, с които населяваме нашите вселени, са сенки от цели други вселени, които се пресичат с нашите. Способността ни да гледаме тази сложна плетеница от безкрайно повтарящи се явления и да казваме неща като: «Здрасти, Ед. Хубав ден. Как е жена ти?» изисква големи умения да филтрираме, които в края на краищата, трябва да създадат всички аспекти на съзнанието ни, за да се предпазят и да не виждат хаоса, в който врят и кипят. Така че оставете детето си на мира. о’кей?“

Извадка от „Практически наръчник на родителя в една раздробена и безумна вселена“.

— Какво е това?

Артър почти се бе отказал. Тоест, нямаше намерение да се отказва. Нямаше абсолютно никакво намерение да се отказва. Не сега. Не и когато и да било. Но ако беше от онези, които се отказват, може би щеше да го направи сега.

Наслуки чувстваше, че е малко да е намусена и раздразнителна, непрекъснато да настоява да отиде да си поиграе в палеозойската ера, да не разбира защо трябва гравитацията непрекъснато да е постоянна и да крещи на слънцето да престане да я преследва, така че реши да използва ножа за месо, за да си изрови камъни, които да хвърля по птиците пика, задето я гледат по този начин.

А Артър дори не знаеше дали на Ламуела е имало палеозойска ера. Според стария Трашбарг планетата била открита напълно готова в корема на гигантска щипалка в два и половина следобед в деня врун.

И въпреки че Артър като изпечен галактически пътешественик с добри оценки по физика и география имаше основания сериозно да се съмнява в това, да се спори със стария Трашбарг, както винаги, беше безпредметно.

Той въздъхна, стиснал в ръка назъбения изкривен нож. Щеше да я заобича, дори и това да причинеше смъртта му — или нейната, или на двамата. Не беше лесно да си баща. Знаеше, че никой никога не е твърдял противното, но това имаше малко значение, защото сам той никога не бе искал да става такъв.

Полагаше максимално старание. Всеки момент, когато можеше да се откопчи от правенето на сандвичи, прекарваше с Наслуки — говореше й, разхождаше се с нея, седяха заедно на хълма и гледаха как слънцето залязва над долината, в която бе сгушено селото, опитваше се да научи повече неща за живота й, да й обясни своя. Не беше проста работа. Общото между тях, освен че имаха почти еднакви гени, бе с размера на грахово зърно. Или по-скоро с размерите на Трилиън, а за нея мненията им се различаваха значително.

— Какво е това?

Изведнъж си даде сметка, че му говори, а той не: бе забелязал, или по-скоро не бе познал гласа й.

Вместо обикновения кисел и троснат тон, с който се обръщаше към него, сега му бе задала най-обикновен въпрос. Артър се огледа изненадано. Тя седеше на един стол в ъгъла на колибата, както обикновено с отпуснати рамене, с прибрани колене и раздалечени ходила, а дългата й черна коса падаше върху лицето. Наслуки гледаше нещо в скута си.

Артър се приближи до нея с известно безпокойство.

Промените в настроенията й бяха непредсказуеми, но поне досега се ограничаваха в рамките на лошите разновидности. Потоците горчиви упреци се сменяха без предупреждение от мрачно самосъжаление, а после от дълги периоди на черно отчаяние, прекъсвани от внезапна, необмислена агресивност към неодушевени предмети и настоявания за посещаване на електрически клубове.