Артър Кларк - 3001 - Последната одисея

С разкаяние поднасям благодарността си на моята редакторка от „Дел Рей букс“ Шели Шапироу за ужасните десет страници, които впоследствие много допринесоха за крайния продукт. (Да, аз самият съм бил редактор и не страдам от обичайното убеждение на авторите, че представителите на този бранш са вечно недоволни касапи.)

Накрая и най-важно: Най-дълбока благодарност на стария ми приятел Сирил Гарднър, шеф на хотел „Гал фейс“, за гостоприемството на великолепния му (и огромен) личен апартамент, в който писах тази книга. Той ми даде спокоен пристан в тревожно време. Бързам да прибавя, че макар апартаментът да не може да осигури такива просторни въображаеми пейзажи, „Гал фейс“ е далеч по-добър от „Гранимед“ и аз никога през живота си не съм работил в по-комфортна обстановка.

Или пък в по-вдъхновяваща, защото голяма плоча на входа изброява повече от сто държавни глави и други изтъкнати гости, които някога са се забавлявали тук. Сред тях са Юрий Гагарин, екипажът на „Аполо 12“ — втората мисия до Луната — и много театрални и кинозвезди: Грегъри Пек, Алек Гинес, Ноел Коуърд, Кари Фишър от „Междузвездни войни“… А също Вивиън Лий и Лоурънс Оливие — които за кратко се появяват в „2061: Третата Одисея“ (Трийсет и седма глава). За мен е чест да видя името си сред тях.

Струва ми се логично, че начинание, започнало в прочут хотел — нюйоркския „Челси“, онзи извор на оригинален и подражателски гений — завършва в друг, на другия край на света. Но е странно да чувам бруления от мусони Индийски океан само на няколко метра от прозореца си, вместо трафика по любимата ми 23-та улица.

IN MEMORIAM: 18 СЕПТЕМВРИ 1996 Г.

С дълбока скръб чух — буквално докато редактирах тези редове — че Сирил Гарднър е починал два часа по-рано.

Известна утеха ми носи фактът, че той вече беше прочел признателните ми думи, които му доставиха искрена радост.

„Никога не обяснявай, никога не се извинявай“ — това може би е отличен съвет за политици, холивудски звезди и индустриални магнати, но писателят трябва да се отнася към читателите си с повече внимание. Затова, макар че нямам намерение да се извинявам за нищо, сложният генезис на тетралогията „Одисеи“ навярно изисква малко обяснение.

Всичко започна по Коледа 1948-ма — да, 1948-ма! — с разказ от четири хиляди думи, който написах за конкурс, спонсориран от Би Би Си. В „Постът“ се разказваше за откриването на малка пирамида на Луната, поставена там от някаква извънземна цивилизация, за да чака появата на човечеството като пътуващ между планетите вид. Загатваше се, че дотогава ще сме прекалено примитивни, за да предизвикваме какъвто и да е интерес 22 22 Търсенето на извънземни предмети в Слънчевата система би трябвало да е съвсем нормален клон на науката („екзоархеология“?). За съжаление, той е извънредно дискредитиран от твърденията, че такива находки вече са откривани — и че нарочно са били скрити от НАСА! Не е за вярване, че някой би могъл да повярва в такава нелепост: много по-вероятно е космическата агенция съзнателно да фалшифицира извънземни предмети — за да реши бюджетните си проблеми! (От вас зависи, г-н директор на НАСА…) — Бел.а. .

Би Би Си отхвърлиха скромния ми опит и той беше публикуван почти три години по-късно в излезлия един-единствен брой (през пролетта на 1951) на „Десет фантастични истории“ — списание, за което безценната „Енциклопедия на научната фантастика“ иронично отбелязва, че било „най-вече запомнено заради слабата си аритметика“ (в него имаше тринайсет разказа).

„Постът“ потъна в забвение за повече от десетилетие, докато през пролетта на 1964 г. Станли Кубрик се свърза с мен и ме попита дали имам някакви идеи за „пословичния“ (т.е. все още несъществуващ) „добър научнофантастичен филм“. Както се разказва в „Изчезналите светове на 2001“, по време на многобройните си разговори ние решихме, че търпеливият наблюдател на Луната може да ни даде добра отправна точка. В крайна сметка той ни даде нещо много повече, тъй като някъде по време на снимките пирамидата еволюира във вече прочутия черен Монолит.

За да видим поредицата за „Одисеите“ в перспектива, трябва да си спомним, че когато двамата със Станли започвахме да замисляме „Как беше спечелена Слънчевата система“, както я наричаме помежду си, Космическата ера бе едва седемгодишна и нито едно човешко същество не се бе отдалечавало на повече от сто километра от родната планета. Макар президентът Кенеди да бе заявил, че Съединените щати възнамеряват да отидат на Луната „през настоящото десетилетие“, за повечето хора това трябва да е изглеждало като далечна мечта. Когато в мразовития 29 декември 1965 г. започнахме снимките в Саут Лъндън 23 23 В Шепъртън, унищожен от марсианците в една от най-драматичните сцени на шедьовъра на Уелс „Война на световете“. — Бел.а. , ние дори не знаехме как изглежда отблизо лунната повърхност. Все още се страхувахме, че първата дума, произнесена от стъпилия на Луната астронавт, ще е „Помощ!“ и той ще потъне във финия като талк пласт лунен прах. Като цяло обаче се справихме сравнително добре: единствено фактът, че лунните ни пейзажи са по-назъбени от действителните — огладени от еоните на триене от метеоритен прах — разкрива, че „2001“ е създаден през епохата преди „Аполо“.