Артър Кларк - 3001 - Последната одисея

Едно от предположенията, които правя в този роман, е, че Айнщайн е прав и че никой сигнал — или предмет — не може да се движи по-бързо от светлината. Неотдавна се появиха някои чисто математически статии, които предполагат, че на галактическите стопаджии може да не им се наложи да страдат от това досадно ограничение — нещо, което безброй автори на научна фантастика приемат за даденост.

Като цяло се надявам, че са прави — но, изглежда, съществува фундаментално възражение. Ако телепортирането е възможно, къде са всички онези стопаджии — или поне богатите туристи?

Едно от възможните обяснения е, че нито един здравомислещ извънземен не би построил междузвезден кораб поради абсолютно същата причина, поради която ние не сме създали самолети с твърдо гориво: има много по-добри начини да постигнеш същата цел.

Въпросът за изненадващо малкият брой „битове“, необходими за определяне на човешко същество или за съхраняване на цялата информация, която човек е в състояние да придобие през живота си, се разглежда в „Машинният интелект, стойността на междузвездното пътуване и парадоксът на Ферми“ от Луис К. Шефър („Куортърли джърнъл ъв ройъл астрономикъл съсайъти“ 35, №2 [06.1994]: 157–175). Според тази статия (определено най-фантастичната, която това сериозно списание е публикувало през цялото си съществувание!) цялото умствено състояние на стогодишен човек с отлична памет може да се представи с десет до петнайсет бита (един петабит). Дори съвременните оптични влакна могат да предадат това количество информация само за минути.

Следователно моето предположение, че телепортаторът от „Стар Трек“ няма да съществува и през 3001 г., може да се окаже смешно късогледо само след един век, а отсъствието на междузвездни туристи в момента просто да се дължи на факта, че на Земята все още не е създадена съответната техника за посрещането им. Навярно вече се разработва…

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА: КРАЙ ВЕНЕРА

Особено ми е приятно да отдам дължимото на екипажа на „Аполо 15“. След завръщането си от Луната астронавтите ми пратиха чудесна релефна карта на мястото на кацане на лунния модул „Сокол“, на която сега съм отделил видно място в кабинета си. На нея са показани маршрутите на модула по време на трите му екскурзии, един от които минава покрай кратера „Земна светлина“. На картата е написано следното: „На Артър Кларк от екипажа на «Аполо 15» с много благодарности за космическите му фантазии. Дейв Скот, Ал Уордън, Джим Ъруин“. В замяна аз посветих „Земна светлина“ (действието на книгата, написана през 1953 г., се развива на територията, която модулът посети през 1971 г.) „на Дейв Скот и Джим Ъруин, първите хора, навлезли в тази земя, и на Ал Уордън, който ги наблюдаваше от орбита“.

След като отразих кацането на „Аполо 15“ в студиото на Си Би Ес заедно с Уолтър Кронкайт и Уоли Шира, отлетях за космическата централа, за да наблюдавам навлизането на кораба в атмосферата и приводняването му. Седях до дъщеричката на Ал Уордън, когато тя първа забеляза, че един от трите парашута на капсулата не се е разтворил. Моментът беше напрегнат, но за щастие останалите два парашута бяха достатъчни.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА: КАПИТАНСКАТА МАСА

За описание на удара на сондата вж. Осемнайсета глава на „2001: Една одисея в космоса“. В момента точно такъв експеримент се планира за предстоящата мисия на „Клемънтайн 2“.

Малко съм смутен, че в първата ми „Космическа одисея“ откриването на Астероид 7794 е извършено от Лунната обсерватория — през 1997-ма! Е, ще го прехвърля през 2017-та — навреме за стотния ми рожден ден.

Само няколко часа след като написах горните редове, с радост научих, че Астероид 4923 (1981 E027), открит от С. Д. Бъс в Сайдинг спринг, Австралия, на 2 март 1981 г., е наречен Кларк, отчасти заради проект „Космическа стража“ (вж. „Среща с Рама“ и „Чукът на Бога“). С дълбоки извинения ми съобщиха, че поради злополучно недоглеждане номер 2001 вече не е на разположение, тъй като бил определен за някой си А. Айнщайн. Извинения, извинения…

Но с искрено удоволствие научих, че Астероид 5020, открит на същия ден като 4923, е бил наречен Азимов — макар да ме натъжи фактът, че старият ми приятел никога няма да го разбере.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА: ГАНИМЕД

Както е обяснено в сбогуването и в „Бележки на автора“ към „2010: Втората Одисея“ и „2061: Третата одисея“, надявах се, че амбициозната мисия „Галилей“ до Юпитер и неговите луни вече ще ни е дала много по-подробна информация — както и смайващи снимки отблизо — за тези странни светове.