Артър Кларк: 3001: Последната одисея

Коридорът, по който вървяха, беше абсолютно безличен, освен обозначените с номера врати, всяка от които с универсалните идентификационни плочки. Пул бе следвал Индра навярно двеста метра, когато внезапно се закова на място, шокиран, защото не беше проумял нещо толкова невероятно очевидно.

— Тази космическа станция трябва да е огромна! — възкликна той.

Индра му се усмихна.

— По твое време не се ли е казвало „Още нищо не си зърнал“?

— „Не си видял“ — разсеяно я поправи той. Продължаваше да се опитва да прецени размерите на тази структура, когато го връхлетя поредната изненада. Кой би могъл да си представи космическа станция, достатъчно голяма, за да има метро — наистина миниатюрно, само с една мотриса със седалки за дванайсет пътника.

— Трета наблюдателна зала — нареди Индра и те безшумно и бързо потеглиха от станцията.

Пул погледна към китката си, за да види часа на сложната лента, чиито функции продължаваше да проучва. Една от по-незначителните изненади бе, че сега целият свят използва универсално време: объркващата разпокъсаност на часовите зони беше изличена от настъпването на глобалните комуникации. През двайсет и първи век много се бе приказвало за това и дори имаше предложение слънчевото време да се замени със звездно. В такъв случай през годината слънцето щеше да прави еднакви обиколки около часовника и да залязва точно по онова време, по което е изгряло шест месеца по-рано.

От това обаче не се беше получило нищо — нито пък от още по-настойчивите опити за реформиране на календара. Както цинично бе заявено, тази работа щеше да почака постигането на съществен технологичен напредък. Някой ден със сигурност щеше да бъде поправена една от дребните Божии грешки и орбитата на Земята да бъде променена така, че всяка година да се дели на дванайсет месеца с по трийсет абсолютно еднакви дни…

Доколкото можеше да прецени по скоростта и изтеклото време, трябва да бяха изминали поне три километра, преди мотрисата безшумно да спре, вратите да се отворят и приятен механичен глас да съобщи:

— Насладете се на приятната гледка. Днес облачната покривка е трийсет и пет процента.

„Поне сме по-близо до външната стена“ — помисли си Пул. Но тук го очакваше поредната загадка — въпреки изминатото разстояние, и силата, и посоката на гравитацията оставаха неизменни! Не можеше да си представи въртяща се космическа станция, толкова огромна, че g-векторът да не се повлияе от такова изместване… Можеше ли в крайна сметка наистина да е на някоя планета? Но на който и да е друг обитаем свят в Слънчевата система щеше да се чувства по-лек — много по-лек.

Когато външната врата на станцията се отвори и той се озова в малък херметичен шлюз, Пул осъзна, че наистина трябва да е в космоса. Но къде бяха скафандрите? Той тревожно се огледа: прекалената близост с вакуума, гол и незащитен, бе против всичките му инстинкти. Стигаше му и онова преживяване…

— Почти стигнахме — успокоително каза Индра.

Отвори се и последната врата и погледът му потъна в абсолютната чернота на космоса през огромен прозорец, заоблен и вертикално, и хоризонтално. Почувства се като златна рибка в аквариум. Надяваше се, че проектантите на това дръзко произведение на инженерното изкуство са знаели какво правят. Сега със сигурност разполагаха с по-добри строителни материали, отколкото по негово време.

Макар че навън трябва да блестяха звезди, приспособените му към светлината очи не можеха да видят зад огромния заоблен прозорец нищо повече, освен черна празнота. Когато понечи да се приближи към него, за да разшири полезрението си, Индра го задържа и посочи право напред.

— Вгледай се внимателно — каза тя. — Не виждаш ли?

Пул премигна и впери поглед в нощта. Сигурно беше илюзия — дори, не дай Боже, цепнатина в прозореца!

Той завъртя глава. Не, беше самата истина. Но какво можеше да е това? Спомняше си Евклидовата дефиниция: „Линията има дължина, но не и дебелина“.

Защото по цялата височина на прозореца и очевидно над и под него, минаваше светла нишка, съвсем лесно забележима, когато я потърсеше с очи, и все пак толкова едноизмерна, че за нея не се отнасяше даже определението „тънка“. Тя обаче не бе напълно безлична: на неравни разстояния по дължината й имаше едва видими по-ярки точици, като капки вода по паяжина.

Пул се приближи към прозореца и гледката продължи да се разширява, докато накрая можеше да види какво лежи под него. Беше му достатъчно познато — целият европейски континент и голяма част от Северна Африка, точно както многократно ги бе виждал от космоса. Значи в крайна сметка се намираше в орбита — навярно екваториална и на височина поне хиляда километра.