Артър Кларк: 3001: Последната одисея

— Точно както и очаквах — с кисела усмивка отвърна Пул. — Започна да става така още по мое време — и на много хора тази идея не им допадаше.

— На някои все още не им допада. Те бягат и живеят в пустошта — сега на Земята има много повече необитаеми райони, отколкото през вашия век! Но винаги носят със себе си комуникаторите си, за да могат да повикат за помощ веднага щом изпаднат в беда. Средното време е около пет дни.

— Много жалко. Човешката раса явно върви към упадък.

Той предпазливо я изпитваше, като се мъчеше да определи границите на търпението й и да скицира чертите на характера й. Очевидно щяха да прекарат заедно много време и щеше да му се наложи да разчита на нея за стотици неща. И все пак Пул дори не бе сигурен дали изобщо ще я хареса: тя навярно го възприемаше просто като очарователен музеен експонат.

За негова огромна изненада, д-р Уолис се съгласи с критиката му.

— Възможно е — поне в някои отношения. Навярно сме физически по-слаби, но сме по-здрави и по-приспособени, отколкото повечето хора, живели до този момент. Могъщият дивак винаги е бил само мит.

Тя се приближи до малка правоъгълна плочка, монтирана на вратата на равнището на очите. Беше голяма приблизително колкото някое от безбройните списания, изобилствали през далечната епоха на печатното слово, и Пул забеляза, че, изглежда, във всяка стая имаше поне една такава. Обикновено бяха празни, но понякога по тях бавно течаха текстове, съвършено безсмислени за него, дори когато повечето от думите му бяха познати. Веднъж плочката в неговия апартамент бе издала настойчиво пиукане, което той пренебрегна, решавайки, че някой друг ще се справи с проблема, какъвто и да е той. За щастие звукът спря също толкова внезапно, колкото беше и започнал.

Д-р Уолис допря длан до плочката и след няколко секунди я отдръпна. Тя погледна към Пул и усмихнато рече:

— Елате и вижте това.

Надписът, който внезапно се появи, бе напълно разбираем. Той бавно го прочете:

„УОЛИС, ИНДРА [Ж03.11.2970/31.885//ИСТ.ОКСФОРД]“

— Предполагам, че това означава „Жена, родена на 11 март 2970-та“. И че работите в Историческия факултет в Оксфорд. А предполагам, че „31.885“ е личен идентификационен номер. Прав ли съм?

— Отлично, господин Пул. Виждала съм някои от вашите имейл адреси и номера на кредитни карти — ужасни върволици от буквеноцифрени безсмислици, които никой не би могъл да запомни! Но всички знаем рождената си дата и тя съвпада с тази на не повече от още 99 999 души. Така че се нуждаете само от петцифрено число… и всъщност няма никакво значение, даже да го забравите. Както виждате, то е част от вас.

— Имплантант?

— Да — наночип, имплантиран при раждането, по един във всяка длан. Дори няма да усетите вкарването им. Но вие ни изправихте пред малък проблем…

— Какъв проблем?

— Четящите автомати, с които ще се срещате през повечето време, са прекалено просто устроени, за да повярват на рождената ви дата. Така че с ваше разрешение, ние я преместихме с хиляда години напред.

— Имате разрешението ми. А останалата част от идентификацията?

— Не е задължителна. Можете да я оставите празна, да дадете настоящите си интереси и местожителство — или да я използвате за лични послания, глобални или конкретни.

Някои неща, Пул бе абсолютно сигурен, изобщо не се бяха променили през вековете. Огромна част от тези „конкретни“ послания наистина щяха да са съвсем лични.

Зачуди се дали през тази епоха все още съществуват самозвани или държавни цензори — и дали усилията им за повишаване на морала на другите хора са постигнали по-голям успех, отколкото по негово време.

Щеше да му се наложи да попита д-р Уолис за това, когато я опознаеше по-добре.

— Франк, професор Андерсън смята, че си достатъчно силен, за да излезеш на малка разходка.

— Много се радвам да го чуя. Чувала ли си израза „да подивееш между четири стени“?

— Не, но се досещам какво означава.

Пул дотолкова се беше приспособил към ниската гравитация, че широките крачки, които правеше, му се струваха напълно нормални. Половин g, бе преценил той — точно колкото да ти даде усещане за отлично физическо състояние. По пътя си срещаха съвсем малко хора, всички непознати, но всеки един от тях ги поздравяваше с усмивка. „Вече трябва да съм една от най-известните личности на този свят — с нотка на самодоволство си каза Пул. — Това би трябвало да ми е от огромна полза — когато реша какво да правя с остатъка от живота си. Поне още един век, ако мога да вярвам на Андерсън…“