Артър Кларк - 3001 - Последната одисея

„Нима? — мрачно се запита Пул. — Пет години, наистина! А можеше да е цял век — или пък още повече.“

— Кажете ми всичко — настоя той.

Професорът и старшата сестра сякаш се консултираха с невидим монитор: когато двамата се спогледаха и си кимнаха в знак на съгласие, Пул предположи, че всички са включени в болничната информационна верига, свързана с лентата, която бяха поставили на главата му.

— Франк — каза проф. Андерсън, като бързо възприе ролята на дългогодишен семеен лекар, — за теб това ще е ужасен шок, но ти си в състояние да го приемеш — и колкото по-скоро научиш, толкова по-добре. Наближава началото на четвъртото хилядолетие. Повярвай ми — ти си напуснал Земята почти преди хиляда години.

— Вярвам ви — спокойно отвърна Пул. После, за негово огромно раздразнение, стаята се завъртя наоколо му и той изпадна в несвяст.

Когато се върна в съзнание, откри, че вече не е в мрачна болнична стая, а в луксозен апартамент с приятни — и постоянно променящи се — изображения по стените. Някои от тях представляваха прочути и познати картини, други показваха сухоземни и морски пейзажи, които можеха да са от собственото му време. Нямаше нищо чуждо или тревожно — това, предполагаше Пул, щеше да дойде по-късно.

Настоящата му среда очевидно беше грижливо програмирана: той се зачуди дали някъде има еквивалент на телевизионен екран (колко канала ли имаха през третото хилядолетие?), но не успя да забележи край леглото си нито следа от каквито и да е средства за управление. В този нов свят имаше толкова много неща, които искаше да научи: Пул бе дивак, внезапно озовал се в цивилизацията.

Но първо трябваше да възвърне силите си. А и да научи езика — дори появата на звукозаписа, вече на повече от век по време на раждането на Пул, не беше успяла да предотврати настъпването на сериозни промени в граматиката и произношението. А имаше и хиляди нови думи, предимно в областта на науката и техниката, макар че той често успяваше да се досети за значението им.

По-досадни обаче бяха безбройните известни и неизвестни лични имена, които се бяха натрупали през това хилядолетие и които не означаваха нищо за него. Седмици наред, докато не събра достатъчна база данни, повечето от разговорите му трябваше да се прекъсват от кратки биографии.

Колкото повече укрепваха силите му, толкова повече нарастваше и броят на посетителите му, макар и винаги под зоркия поглед на професор Андерсън. Това бяха медици, учени от няколко дисциплини и — от най-голям интерес за него — командири на космически кораби.

Нямаше какво толкова да каже на лекарите и историците, което да не е записано някъде в гигантските бази данни на човечеството, но често беше в състояние да им покаже преки пътища и да им представи нов поглед към събитията от собственото му време. Въпреки че всички се отнасяха към него с изключително уважение и търпеливо го изслушваха, докато се мъчеше да отговаря на въпросите им, те, изглежда, нямаха желание да отговарят на неговите. Пул започна да усеща, че е жертва на прекалена закрила от културен шок и полу на шега се зачуди как би могъл да избяга от апартамента си. В малкото мигове, в които оставаше сам, той без изненада откриваше, че вратата е заключена.

И тогава появата на д-р Индра Уолис промени всичко. Въпреки името й, нейният основен расов компонент, изглежда, бе японски — имаше моменти, в които Пул със съвсем мъничко въображение можеше да си я представи като съвършена гейша. Това едва ли беше подходящ облик за прочута историчка, оглавяваща катедра в университет, който все още се гордееше с истинския си бръшлян 2 2 Игра на думи: „Бръшлянова лига“ се наричат няколко от най-реномираните университети в САЩ (Йейл, Харвард, Принстън, Колумбия, Дартмут, Корнел, Пенсилванският университет и Браун). — Бел.пр. . Тя бе първият му посетител, свободно владеещ английския от собственото му време, затова с радост се запозна с нея.

— Господин Пул — с чисто делови глас започна д-р Уолис, — назначена съм за ваш официален водач и — нека се изразя така — наставник. Специализирала съм вашата епоха. Дисертацията ми беше посветена на „Гибелта на националната държава, 2000 — 2050 г.“. Смятам, че в много отношения можем да сме от полза един на друг.

— Сигурен съм в това. Първо бих желал да ме изведете оттук, за да видя малко от вашия свят.

— Точно това възнамерявам да сторя. Но преди това трябва да ви дадем идентификация. Дотогава ще сте… как се казваше? Никой. Почти няма да сте в състояние да идете където и да е или да направите каквото и да е. Никое входящо устройство няма да разпознава съществуването ви.