Артър Кларк - 3001 - Последната одисея

— Ще се помъча да го запомня, но все пак ми се струва тъпо.

— Ще свикнеш. Ще те науча на няколко сравнително приемливи ругатни, с които да изразяваш чувствата си…

— Казваш, че всички стари религии били дискредитирани. В какво тогава вярват хората днес?

— В колкото могат по-малко. Всички сме или деисти, или теисти.

— Нищо не разбирам. Дай ми определенията, моля те.

— По твое време са били малко по-различни, но ще ти кажа най-новата версия. Теистите вярват, че съществува не повече от един Бог, а деистите, че съществува не по-малко от един Бог.

— Страхувам се, че разликата ми се губи.

— Ще се удивиш колко яростни спорове се водят. Преди пет века някой използвал онова, което е известно като сюрреална математика, за да докаже, че между теисти и деисти съществуват безкраен брой степени. Разбира се, както повечето, които се занимават с безкрайността, той превъртял. Между другото, най-известните деисти са американци — Вашингтон, Франклин, Джеферсън.

— Те са живели малко преди моето време — макар че ще се изненадаш колко много хора не го съзнават.

— А сега имам добра новина. Джо — професор Андерсън — най-после даде своето разрешение. Вече си в достатъчно добра форма, за да се преместиш в постоянна квартира.

— Това наистина е добра новина. Всички тук се отнасяха добре към мен, но ще се радвам да имам свое собствено жилище.

— Ще ти трябват нови дрехи и някой, който да ти показва как да ги носиш. И да ти помага със стотиците дребни ежедневни неща, които могат да ти губят толкова много време. Затова си позволихме волността да ти намерим личен помощник. Влез, Данил…

Данил беше дребен, светлокестеняв мъж на около трийсет и пет години, който изненада Пул, като не размени с него обичайния поздрав с допир на длани за автоматичен обмен на информация. Всъщност оказа се, че Данил няма идентификация: винаги, когато се налагаше, той вадеше малък пластмасов правоъгълник, очевидно изпълняващ същата функция като електронните карти от двайсет и първи век.

— Данил ще бъде твой водач и… как беше думата? Никога не мога да я запомня — звучи почти като „триножник“. Специално е обучен за тази работа. Сигурна съм, че ще ти е от полза.

Въпреки че оцени жеста, това го накара да се почувства малко неудобно. Прислужник, леле! Не можеше да си спомни някога да е виждал такъв — по негово време те вече бяха изчезващ вид. Пул започваше да се чувства като герой от английски роман от началото на двайсети век.

— А докато Данил организира пренасянето ти, ние с теб ще идем на малко пътуване нагоре… до лунния етаж.

— Прекрасно. На какво разстояние се намира?

— А, на дванайсетина хиляди километра.

— Дванайсет хиляди! Това ще ни отнеме часове!

Индра изглеждаше изненадана от забележката му, после се усмихна.

— Не чак толкова много, колкото си мислиш. Не — все още нямаме телепортатори като в „Стар Трек“ — макар че, струва ми се, продължават да работят по въпроса! Така че имаш избор — въпреки че съм сигурна какво ще предпочетеш. Можем да се качим с външен асансьор и да се наслаждаваме на гледката, или да вземем вътрешен и да похапнем, докато гледаме някакво леко представление.

— Не мога да си представя, че някой би поискал да остане вътре.

— Ще се изненадаш. За някои хора е прекалено шеметно — особено за посетители от по-долните етажи. Дори планинари, които твърдят, че са свикнали с височини, могат да позеленеят, когато се издигнат на хиляди километри, вместо метри.

— Ще рискувам — усмихнато отвърна Пул. — Бил съм и по-високо.

Когато минаха през двойния шлюз във външната стена на Кулата (представяше ли си, или наистина изпита странно чувство за дезориентация?), двамата се озоваха в нещо, което изглеждаше като зала на много малък театър. Вътре имаше пет реда от по десет седалки, насочени към един от огромните панорамни прозорци, които все още смущаваха Пул, тъй като не можеше да забрави стотиците тонове въздушно налягане, опитващи се да ги пръснат на парченца в космоса.

Дванайсетината други пътници, които навярно никога не се бяха замисляли по този въпрос, изглеждаха напълно спокойни. Щом го познаха, всички му се усмихнаха, любезно кимнаха, после се извърнаха, за да се насладят на гледката.

— Добре дошли в „Небесната зала“ — приветства ги неизбежният автоглас. — Изкачването започва след пет минути. На долния етаж ще намерите освежителни напитки и тоалетни.

„Колко точно ще продължи това пътуване? — зачуди се Пул. — Натам и обратно ще изминем повече от двайсет хиляди километра. В предишния си живот на Земята никога не съм преживявал подобно нещо.“