Артър Кларк - 3001 - Последната одисея

„Ето го пак! — каза си Пул. — Няма начин Дейв да е казал това… Трябва да е било «За Бога — пълно е със звезди!».“

— Очевидно капсулата е била привлечена в Монолита от някакво инерционно поле, защото тя — а навярно и Боумън — са били подложени на ускорение, което би трябвало мигновено да ги смаже. И това е цялата информация, с която сме разполагали в продължение на близо десет години до смесената руско-американска мисия „Леонов“.

— Която открила изоставения „Дискавъри“ и доктор Чандра успял да се качи на борда му и да реактивира Хал. Да, зная това.

Д-р Ким изглеждаше леко смутен.

— Извинете ме, не бях сигурен какво вече са ви казали. Така или иначе, тъкмо тогава започнали да се случват още по-странни неща. Очевидно появата на „Леонов“ задействала нещо в Големия брат. Ако нямахме тези записи, никой не би повярвал в случилото се. Нека ви покажа… това е доктор Хейууд Флойд на нощна вахта на „Дискавъри“ след реактивирането му. Разбира се, вие ще познаете всичко.

„Наистина го познавам: колко странно е да видиш отдавна починалия Хейууд Флойд, седнал на старото ми кресло, както и немигащото червено око на Хал, което наблюдава всичко наоколо. А още по-странно е, когато си помисля, че двамата с Хал сме претърпели едно и също възкресение от мъртвите…“

На един от мониторите се получи съобщение и Флойд лениво отговори:

— Добре, Хал. Кой се обажда?

ЛИПСВА ИДЕНТИФИКАЦИЯ.

Флойд изглеждаше леко раздразнен.

— Много добре. Предай ми съобщението, моля.

ОПАСНО Е ДА ОСТАНЕТЕ ТУК. ДО ПЕТНАЙСЕТ ДНИ ТРЯБВА ДА СИ ТРЪГНЕТЕ.

— Това е абсолютно невъзможно. Прозорецът ни на излитане ще се отвори чак след двайсет и шест дни. Нямаме достатъчно гориво, за да потеглим по-рано.

ТЕЗИ ФАКТИ СА МИ ИЗВЕСТНИ. ВЪПРЕКИ ТОВА ДО ПЕТНАЙСЕТ ДНИ ТРЯБВА ДА СИ ТРЪГНЕТЕ.

Хейууд Флойд бавно се обърна на въртящото се кресло с гръб към пултовете и ключовете на компютърния дисплей, за да погледне към покритата със самозалепваща се материя пътека.

— Внимателно проследете това — каза д-р Ким.

„Сякаш има нужда да ми напомнят“ — помисли си Пул.

Наблюдателната палуба на „Дискавъри“ беше много по-прашна, отколкото си я спомняше, затова предположи, че системата за филтриране на въздуха все още не е била включена. През огромните прозорци струяха успоредните лъчи на далечното, но въпреки това ярко слънце и осветяваха безброй танцуващи точици в класическа демонстрация на Брауново движение.

И ето че с тези прашинки започна да се случва нещо странно — някаква сила сякаш ги направляваше, като отдалечаваше едни и приближаваше други, докато всички не се срещнаха на повърхността на куха сфера. С диаметър около метър, тя увисна за миг във въздуха като гигантски сапунен балон. После се издължи в елипсоид, чиято повърхност започна да се набръчква, да образува гънки и неравности. Пул не се изненада чак толкова, когато постепенно се оформи човешко тяло.

Бе виждал такива фигури в музеи и на научни изложби, само че излети от стъкло. Но този прашен призрак дори не се приближаваше до анатомична точност — напомняше на груба глинена статуетка или на някое от примитивните произведения на изкуството, откривани в нишите на пещерите от каменната епоха. Грижливо моделирана беше само главата — а лицето без каквото и да е съмнение, принадлежеше на командир Дейвид Боумън.

ЗДРАВЕЙТЕ, ДОКТОР ФЛОЙД. СЕГА ВЯРВАТЕ ЛИ МИ?

Устните на фигурата изобщо не помръдваха. Пул разбра, че гласът — да, определено гласът бе на Боумън — всъщност идва от високоговорителната решетка.

ТОВА МИ Е МНОГО ТРУДНО И РАЗПОЛАГАМ С МАЛКО ВРЕМЕ. ПОЗВОЛИХА МИ ДА ОТПРАВЯ ТОВА ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ИМАТЕ САМО ПЕТНАЙСЕТ ДНИ.

— Защо… и какво представлявате вие?

Но призрачната фигура вече избледняваше и зърнистата й обвивка отново се разпадаше на отделни прашинки.

СБОГОМ, ДОКТОР ФЛОЙД. ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕМ ДА РАЗГОВАРЯМЕ. НО АКО ВСИЧКО Е НАРЕД, МОЖЕ ДА ПОСЛЕДВА ОЩЕ ЕДНО СЪОБЩЕНИЕ.

Докато образът изчезваше, Пул не успя да се сдържи и се усмихна на онова старо клише от космическата ера. „Ако всичко е наред“. Колко пъти бе чувал този израз преди мисия!

Призракът изчезна: останаха само танцуващите прашинки, които подновиха случайното си движение във въздуха. Пул се върна към настоящето с усилие на волята.

— Е, командире, какво мислите за това? — попита Ким.

Пул все още беше потресен и му трябваха няколко секунди, преди да е в състояние да отговори.

— Лицето и гласът бяха на Боумън — кълна се. Но какво беше това?