Артър Кларк: Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)

Може би вие си спомняте за възхитителния робот Роби от филма „Забранената планета“ — един от малкото направени досега филми, за които всеки поклонник на научната фантастика може да говори, без да се черви; за това несъмнено е помогнал и сюжетът, заимствуван от Шекспир. Аз се осмелявам да заявя най-сериозно, че повечето от способностите на Роби и на още по-известния герой — Джийвс — рано или късно ще бъдат въплътени в някой електронен компаньон-секретар-слуга. Той ще бъде много по-малък и по-спретнат от разните ходещи сандъци-автомати-радиоли и механизирани рицарски одежди, които Холиууд с присъщата нему оскъдност на въображение ни показва, когато иска да изобрази робота. Той ще бъде също извънредно талантлив, с бързодействуващи контакти, които ще му позволят да се съедини с най-различни органи на чувствата и крайници. Всъщност той ще бъде нещо като универсален разум, лишен от телесна обвивка, способен да се включи към каквото и да било устройство, от което ще има нужда в един или друг конкретен случай. Днес, да речем, той би могъл да работи с някой микрофон, с електрическа пишеща машина или с телевизионна камера; утре — да управлява автомобил и самолет или да се включи към тялото на човек, а може и на животно.

И сега може би е крайно време да разгледаме идеята, която за повечето хора изглежда още по-страшна от мисълта, че машините могат да ни заменят. Аз вече споменах за това в предишната глава: машините могат да се съединят или обединят с нас.

Не си спомням кой пръв е помислил за това; вероятно физикът Дж. Бернал, който през 1929 година издаде своята пълна с научни предсказания книга, озаглавена „Светът, плътта и дяволът“. В тази тънка и отдавна изчерпана книжка (аз понякога се питам какво ли си мисли сега шестдесетгодишният член на Кралското общество за своите юношески хрумвания, ако той изобщо си спомня за тях) Бернал стигнал до заключението, че многобройните ограничения, присъщи на човешкото тяло, могат да се преодолеят само с помощта на механически приспособления и протези, така че в края на краищата от първоначалното органическо тяло на човека може да остане само мозъкът.

Днес тази идея изглежда много по-правдоподобна, по-приемлива, отколкото по времето, когато Бернал я е изтъкнал. През последните няколко десетилетия бяха създадени изкуствени сърца, бъбреци, дробове и други органи, а беше осъществено също и включването на електронни устройства непосредствено в нервната система на човека.

Олаф Степлдън е развил тази тема в своята забележителна повест за бъдещето „Първите и последните хора“, изобразявайки ерата на безсмъртните „гигантски мозъци“, които живеят в килийки, подобни на пчелните, и поддържат своето съществуване с помощта на помпи и химически инсталации. Макар и съвършено неподвижни, те могат да настаняват своите органи на чувствата на което и да е място по собствено желание. По този начин техният център на възприятия или — ако искате — тяхното съзнание може да се намери в която и да е точка на земното кълбо или в космическото пространство. И тъй като ние носим нашия мозък в една крехка черупка заедно с очите, ушите и другите органи на чувствата — обстоятелство, което често води до гибелни последствия — за нас е трудно да оценим тази важна особеност. При усъвършенствувани електронни комуникационни връзки неподвижността на мозъка ще бъде не пречка, а по-скоро обратното. Вашият сегашен мозък, изцяло затворен в своята костена черупка, се съобщава с външния свят и възприема впечатления отвън по „телефонните“ проводници на централната нервна система, дълги от една част от сантиметъра до един-два метра. Ако тия „комуникационни линии“ в действителност станат дълги със стотици или хиляди километри или пък включват в себе си подвижни радиосъобщителни връзки от каквато и да е дължина, докато вашият мозък си съвсем неподвижен — вие няма да почувствувате никаква разлика.

Ние вече сме изнесли нашите зрителни и осезателни усещания вън от пределите на нашето тяло. Засега това се върши по крайно несъвършен начин, който обаче може би точно предвещава бъдещето. Операторите, които днес работят с радиоактивни изотопи, манипулиращи с тях чрез дистанционно управлявани механически пръсти и ги наблюдават с помощта на телевизори, вече са постигнали частично отделяне на мозъка от органите на чувствата: те самите се намират на едно място, а техният разум — фактически на друго.

Неотдавна за означаването на машината животно от типа, който ние разглеждаме, беше измислена думата „киборг“ (кибернетически организъм). Докторите Манфред Клайнз и Натан Клайн от Рокландската болница в Оранжберг, щата Ню Йорк, които изобретили тази дума, определят „киборг“ със следните вълнуващи слова: „Екзогенно разширен организационен комплекс, функциониращ като гомеостатическа система“. Преведено на обикновен език, това означава: тяло с присъединени или встроени към него машини, които или поемат върху себе си изпълнението на някои функции на организма, или ги модифицират, видоизменят.