Артър Кларк - Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)

Това не трябва да учудва тези, които помнят как бяха намалени по размер радиоприемниците — от огромните, тромави кабинетни модели през 30-те години до съвременните транзисторни приемници, побиращи се в джоба на жилетката (и при това много по-сложни). Освен това процесът на миниатюризация е още в „зародиша“ си, ако мога да си послужа с тая не особено ясна фраза. Днес вече се произвеждат радиоприемници, големи колкото бучка захар; не след дълго те ще стигнат до размерите на зърно, тъй като сред специалистите по микроминиатюризация съществува лозунгът: „Това, което може да се види, е вече много голямо“.

Само за да ви докажа, че не преувеличавам, ще си позволя да приведа няколко цифри, които вие можете да използувате при следващата си среща с някой фанатизиран любител на звукозаписи, когато той почне да ви показва любимия си радиокомбайн, разположен от стена до стена. През 1950 година специалистите по електроника се научиха да смесват до сто хиляди детайли в един кубически фут 42 42 Фут — 30,5 см. Б.ред. . (За сравнение нека споменем, че в един първокачествен приемник се наброяват до 200 — 300 детайли, а в обикновения домашен приемник те са около 100). В началото на 60-те години това число вече нарасна до около милион детайли в кубически фут; към 1970 година, когато днешните методи на микроминиатюризация навлизат в промишлеността, монтираните детайли може би ще бъдат измервани със стотици милиона в един кубически фут.

Колкото и фантастична да изглежда последната величина, не трябва да се забравя, че човешкият мозък я превъзхожда с около хиляда пъти: той е приютил десет милиарда неутрони само в една десета част от кубическия фут . И макар че миниатюрността съвсем не се явява като някакво особено качество, може да се смята, че достигнатата от мозъка компактност далеч не представлява крайния предел.

Защото клетките, от които е съставен нашият мозък, са бавни, недодялани и енергетически разточителни в сравнение с теоретически възможните елементи на изчислителната машина, които едва ли ще бъдат много по-големи от атома. Математикът Джон фон Нойман веднъж пресметнал, че електронните клетки могат да бъдат десет милиарда пъти по-производителни от протоплазмените: те вече работят милион пъти по-бързо, а скоростта в много случаи може да се отстъпи срещу намалените размери. Ако проследим тези идеи в тяхното развитие до логическия им край, то ще видим, че изчислителната машина, еквивалентна по мощност на човешкия мозък, може напълно да се помести в една кибритена кутия.

Тази донякъде главозамайваща мисъл става по-обоснована и по-приемлива, ако погледнем критически на месната тъкан, на кръвта и костите като строителни материали. Всички живи създания са просто чудесни, ала нека запазим чувството си на мярка. Може би най-удивителното в живота е това, че той е принуден да използува най-необикновени материали и да разрешава най-различни проблеми по толкова околни пътища.

Като идеална илюстрация на тази мисъл може да послужи окото. Да предположим, че вие сте натоварен да конструирате фотокамера, а окото по същество е само една фотокамера, която трябва да бъде направена изключително от вода и желе без нито парченце стъкло, метал или пластмаса. Това, разбира се, ще ви се стори съвсем невъзможно…

Вие сте напълно прав: задачата е неизпълнима. Нашето око — това е чудо на еволюцията, но като фотокамера то почти нищо не струва. Вие можете сами да се убедите в това, докато четете следващото изречение. Пред вас се намира една средно дълга дума: „фотография“. Затворете едното си око, а другото фиксирайте неподвижно — повтарям неподвижно — върху средната буква „г“. Вие навярно ще останете учуден — освен ако „играете нечестно“ и измените посоката на погледа си — от обстоятелството, че не можете ясно да видите цялата дума. Две-три букви вляво и вдясно от центъра — това е всичко; останалите ще изчезнат от зрителното ви поле.

Нито една фотокамера на света, дори и най-евтината, не може да има тъй незадоволителна оптическа характеристика. Що се отнася до цветното зрение, то и тук окото няма с какво толкова да се похвали; то може да действува само върху много ограничен участък от спектъра. В света на инфрачервените и ултравиолетовите излъчвания, достъпни за зрението на пчелата и на други насекоми, човешкото око е напълно сляпо.

Ние не съзнаваме тия недостатъци, защото сме израснали с тях, и дори ако ни се удаде да ги отстраним, нашият мозък просто не би се справил с преработката на толкова много пъти увеличения поток от информации. Ала нека не казваме, че „гроздето е много кисело“; ако нашите очи биха притежавали оптическите качества дори и на най-евтиния миниатюрен фотографически апарат, светът около нас би станал невъобразимо по-богат и по-красив.