Артър Кларк - Юпитер пет

Нито в лицето, пито в тялото имаше нещо човешко. Например то въобще нямаше ноздри, а само отвори на врата, напомнящи хриле. И все пак фигурата дълбоко ме развълнува: никога не съм подозирал, че скулпторът на една чужда нам цивилизация е в състояние да преодолее чрез творбата си бариерите на времето и да надхвърли предопределената обособеност на своята култура по такъв категоричен начин. Присъдата, която професор фостър произнесе над тази статуя, беше кратка и абсолютно точна: „Нечовешко — и същевременно човешко“. Очевидно се различавахме морфологически доста от създателите на този свят, но най-важното бе, че имахме много общо в чувствата си.

Точно както могат да се отгатнат емоциите, изписани върху муцуната на куче или кон, така ми се струваше, че знаех какви чувства изразяваше и изправената пред мен статуя. Аз виждах мъдрост и достойнство, подобни на спокойната и уверена мощ, която излъчваше знаменитият портрет на венецианския дож Леонардо Лоредано, рисуван от Белини 5 5 Джовани Белини (1430 — 1516) — италиански художник. Портрет на дожа Лоренцо Лоредано е изложен в Националната Галерия в Лондон. Б.р. . Долавяше се и тъга — тъгата на една раса, която е направила върховно усилие и е осъзнала, че то е било напразно.

Все още не е известно защо тази статуя е единственото художествено изображение на представителите на джовианската цивилизация, което те са ни оставили. Едва ли може да се очаква, че при толкова висока степен на развитие това отсъствие е свързано с някакви табута. Навярно ще узнаем отговора на този въпрос едва когато разгадаем издълбаните по стените на помещението надписи.

Независимо от всичко, предназначението на статуята за мен е пределно ясно. Тя е била поставена тук, за да хвърли мост над бездната на времето и като приветствие към съществата, които евентуално биха тръгнали някой ден по дирите на нейните създатели. Може би именно заради това статуята бе по-дребна в сравнение с действителните размери на истинските джовианци. Дори в онези отдавнашни времена те трябва да са се досетили, че бъдещето принадлежи на Земята или на Венера и следователно на същества, които биха се почувствали джуджета пред гигантите от „Култура X“. Знаели са, че освен бариерата на времето би могла да се породи и бариера на мащабите.

След няколко минути вече бях обратно на път към кораба заедно с моите спътници и горях от нетърпение да разкажа на професора за находката. Той с неохота беше решил да почине малко, макар че се съмнявам дали през цялото време, докато бяхме на Пет, му се падаха средно повече от четири часа сън на денонощие…

Излязохме през пробойната на обшивката и се изправихме отново под звездите. Златната светлина на Юпитер заливаше огромната метална равнина. По радиото прозвуча гласът на Бил:

— Ха, професорът е преместил кораба!

— Глупости — отвърнах, — стои си точно там, където го оставихме.

След това обърнах глава и разбрах причината за грешката на Бил. Имахме си гости.

На около два километра встрани от нас беше кацнал втори кораб и доколкото можеха да преценят моите очи на неспециалист, той би могъл да се окачестви като точно копие на този, с който бяхме пристигнали. Когато нахълтахме през люка, заварихме професора със замъглени от недоспиването очи да изпълнява ролята на домакин. За наша изненада, но не и за наше неудоволствие, открихме, че един от тримата посетители е изключително привлекателна брюнетка.

— Това — изграчи професор Фостър с изморен глас — е мистър Рандолф Мейс, автор на редица научно-популярни книги. Сигурно сте чували за него. А това са — той се извърна към Мейс — страхувам се, че не можах да чуя добре имената на спътниците ви…

— Моят пилот, Доналд Хопкинс… и моята секретарка, Мериън Мичъл.

Изговарянето на думата „секретарка“ бе предшест-вадо от едва забележима пауза, която обаче беше достатъчно многозначителна, за да присветне сигналната лампичка в главата ми. Не повдигнах неопределено вежди и не се усмихнах, но улових погледа на Бил, който казваше без думи: „Ако си мислиш това, което и аз си мисля, срамувам се заради теб.“

Мейс беше висок и мършав като скелет, е оредяла коса и безсмислено доброжелателна маска върху лицето — нещо като защитна окраска на човек, на когото се налага да се държи приятелски с твърде много хора.

— Предполагам, че както за мен, така и за вас тази среща е истинска изненада — произнесе писателят в изблик на не съвсем уместна сърдечност. — Никога не съм очаквал да попадна тук на някой, дошъл преди мен. Нито пък съм очаквал да видя всичко това.