Артър Кларк - Юпитер пет

Колкото повече опознавахме делото на извънземните, толкова повече у нас се засилваше симпатията към съществата, сред чиито творения бродехме първи след почти пет милиона години. Макар и да бяха гиганти от друга слънчева система, у тях имаше нещо общо с Човека. Печално, но факт — двете раси се бяха разминали за толкова нищожно малко според вселенските мащаби време.

Предполагам, че ние бяхме по-щастливи от всички останали археолози през цялата човешка история. Космическият вакуум не беше позволил нищо да се развали, а освен това джовианците бяха тръгнали да колонизират Слънчевата система, без да вземат със себе си дори корабното си имущество. Това беше едно доста необичайно обстоятелство. Под вътрешната повърхност на Пет всичко изглеждаше недокоснато от момента, в който беше приключило дългото пътуване на кораба. Може би пътешествениците са го запазили като свят паметник на изгубената си родина или пък са си мислели, че един ден може да им се наложи да го използват Отново.

Независимо от причината, всичко си стоеше така, както го бяха оставили неговите създатели. Понякога това ме плашеше. Случваше се с помощта на Бил да взема отпечатък на фрагмент от великолепната резба, а усещането за абсолютното безвремие на мястото свиваше сърцето ми. Тогава се оглеждах нервно, сякаш очаквах да зърна внезапно сенките на великаните, връщащи се с горда стъпка през входните отвори, за да продължат току-що прекъснатото изпълнение на задачите си.

На четвъртия ден открихме Галерията на изкуствата. Това беше единственото име, което можеше да й се даде, тъй като нямаше начин да се сбърка предназначението й. Когато Гроув и Сърл, на които беше възложено първоначалното бегло претърсване на южната полусфера, докладваха за своето откритие, решихме да съсредоточим всичките си усилия върху този обект. Не помня кой беше казал, че изкуството на хората разкрива тяхната душевност. Именно тук се надявахме да намерим ключа към разгадаването на „Културата X“.

Сградата, в която се помещаваше галерията, беше огромна дори по стандартите на тази гигантска раса. Тя бе металическа, както и всички други конструкции на Пет, но това в никакъв случай не създаваше впечатление за нещо студено или механично. Върхът на постройката се извисяваше до половината от разстоянието до покрива на този изкуствен свят. Отдалеч неяснотата на детайлите подвеждаше окото, което можеше да установи известна прилика с готическа катедрала. Подлъгани от това случайно съвпадение, по-късните изследователи нарекоха зданието Храм. Но ние така и не попаднахме на следи от някаква джовианска религия. Все пак в наименованието Храм на Изкуствата имаше нещо твърде сполучливо и подходящо, така че то се утвърди и след това никой не можа да го промени.

Според нашите приблизителни изчисления в тази сграда бяха разположени между десет и двадесет милиона експоната — колекция, натрупвана през цялата история на една цивилизация, която вероятно бе много по-архаична от човешката. И именно тук аз се натъкнах на едно малко кръгло помещение, което на пръв поглед беше просто пресечната точка на шест разклоняващи се в различни посоки коридора. Бях се отклонил само за момент (трябва да призная — в нарушение на разпорежданията на професора) и сега реших да мина напряко, за да се присъединя към останалите си спътници. Тъмните стени се носеха покрай мен, а светлината на фенера ми танцуваше по тавана. Там имаше издълбани надписи и аз бях толкова увлечен в стремежа си да открия познати групи от символи, че за известно време въобще не поглеждах към пода под нозете си. Сетне видях статуята и насочих снопа светлина към нея.

Първоначалното изживяване от мига, в който за пръв път се срещнете с някое велико произведение на изкуството, обикновено никога не се повтаря. В този случай характерът на творбата усилваше нейното въздействие. Бях първият човек, комуто бе съдено да добие представа за външния вид на джовианците. Отпреде ми несъмнено стоеше статуя на един от тях, изваяна с висше майсторство от натура.

Към мен бе обърната деликатна глава на влечуго, а невиждащите му очи се бяха втренчили в моите. Две от ръцете му бяха кръстосани пред гърдите, като че ли в израз на смирение, а другите две държаха инструмент, с неизвестно все още предназначение. Дългата, мощна опашка, която вероятно балансираше останалата част на тялото — като при кенгуруто — беше опъната и отпусната на земята, с което се засилваше впечатлението за покой.