Артър Кларк: Юпитер пет

— Професоре, това не е планета! По-скоро е междузвезден кораб.

После замълчах, обезпокоен дали не се изложих, като изрекох това предположение. Възцари се кратка, напрегната тишина, след което в ефира се понесоха едновременно гласовете на всички ни, като всеки изказваше своето мнение. Хаосът беше прекратен от гласа на професор Фостър, в който долових едновременно задоволство и изненада.

— Напълно си прав, Джек. Това е корабът, с който „Култура X“ е пристигнала в Слънчевата система.

Чух как някой — май че Ерик фултън — възкликна недоверчиво:

— Това е фантастично! Кораб с диаметър тридесет километра!

— Именно вие би трябвало да сте наясно с този въпрос — отговори професорът с изненадваща мекота в гласа. — Представете си, че една цивилизация желае да пресече междузвездното пространство. По какъв друг начин би могла да подходи към решаването на своя проблем? Съвсем естествено е в космоса да бъде построен изкуствен планетоид — задача, чието изпълнение би могло да трае столетия. Тъй като корабът би следвало да представлява сам по себе си един завършен свят, който да може да осигурява живота на обитателите си в продължение на много поколения, той непременно трябва да е достатъчно масивен. Чудя се колко ли много слънца са посетили, преди да достигнат нашето и да разберат, че е дошъл краят на търсенията им. Сигурно са имали и по-малки кораби, с помощта на които са могли да слизат на различни планети, като през това време е трябвало да оставят кораба-майка някъде в пространството. Те са паркирали кораба си тук, в близка орбита до най-голямата планета, за да се намира на сигурно място — завинаги или поне докато не им потрябва отново. Това е логично: ако го бяха оставили да обикаля около Слънцето, параметрите на неговата орбита с времето биха били нарушени вследствие на действието на силите на привличане на планетите и тогава би могло да се стигне до загубата му. Тук подобно нещо просто не може да се случи.

— Кажете, професоре — обади се някой — бяхте ли отгатнали всичко това преди да тръгнем?

— Надявах се, че е така. Към това заключение насочваше целият наличен фактически материал. Винаги е имало нещо неестествено в спътник Пет, макар никой да не забелязваше. Защо тази самотна малка луна се върти толкова близо до Юпитер, докато всички останали спътници са седемдесет пъти по-отдалечени? От астрономическа гледна точка това е нелепо. А сега — стига толкова приказки. Чака ни работа.

И то каква! Седмината стояхме пред най-сензационното археологическо откритие на всички времена. Цял един свят — вярно, малък свят, изкуствен свят, но все пак свят — очакваше да го изследваме. И всичко, което можехме да направим, беше едно бързо и повърхностно разузнаване. Вероятно тук имаше материал за поколения изследователи.

Първата ни стъпка беше да спуснем мощни прожектори, захранвани чрез свързан с нашия космически кораб дълъг кабел. Те щяха да играят ролята на сигнален маяк, по който да се ориентираме, за да не се загубим. Освен това щяха да осветяват вътрешната повърхност на спътника. (Дори и след най-новите разкрития ми е трудно да наричам Пет „кораб“.) Ние се спуснахме към лежащата под нас повърхност — при тази слаба гравитация падахме безпроблемно около един километър. Ударът при съприкосновението ни с повърхността бе омекотен от пружиниращите опорни пръти, с които предвидливо се бяхме снабдили.

Не искам да отнемам повече място и време с описанието на всички чудеса на спътник Пет. Вече има достатъчно снимки, карти и книги, посветени на тези въпроси. (Впрочем, моята собствена книга ще бъде публикувана от издателите Сиджуик и Джексън през следващото лято.) Бих желал да споделя с вас как се чувства човек, когато влезе за първи път в този странен метален свят, но за съжаление — знам, че звучи странно и е трудно да се повярва — не мога да се сетя какво точно изпитах, когато минахме през първата от големите входни шахти, чийто таван бе изгърбен над нас като гъбовидна шапка, Бях толкова развълнуван и зашеметен от събитието, че забравих за всичко останало. Все пак мога да си спомня колко впечатлен бях от истинските мащаби на конструкциите. Усещането не може да бъде предадено от никакви фотографии. Строителите на този свят идваха от планета с ниска гравитация и бяха гиганти — около четири пъти по-едри от човека. Ние приличахме на пигмеи, които се движеха между сътвореното от тях.

По време на първото ни посещение въобще не успяхме да слезем на по-долните етажи, така че се сблъскахме само с малка част от тукашните научни чудеса, на останалите попаднаха следващите експедиции. Но дори и това ни беше достатъчно: предназначената за обитаване част на кораба-спътник осигуряваше материал, за проучването на който нямаше да ни стигнат и няколко човешки живота. Вътрешното кълбо, което изследвахме вероятно някога е било обливано непрекъснато от изкуствена слънчева светлина, излъчвана от трипластовата обвивка, която го обгръщаше и едновременно с това предпазваше от изтичане на атмосферата в космическото пространство. При по-нататъшните описания не мога да не използвам широко възприетото днес название на представителите на „Култура X“ — джовианци. Тук, на повърхността, джовианците старателно възпроизвели условията на света, който били напуснали неизвестно кога. Може би са имали ден и нощ, смяна на сезоните, дъждове и мъгли. Дори при заточението си са взели заедно със себе си едно малко море. Водата все още беше на мястото си, представляваше замръзнало езеро с диаметър от три километра. Чувам, че вече се разработва план за електролиза на водата, с цел на Пет отново да се осигури атмосфера за дишане, след като бъдат отстранени повредите, причинени от метеорите.