Артър Кларк: Юпитер пет

— Не и на Юпитер — изпъшках аз.

— Не, за Бога, не сме чак толкова смели. Но ние наистина ще отидем по-близо до него, отколкото който и да е друг преди нас.

Той спря замислено.

— Куриозно е, както знаете, а много е вероятно и изобщо да не знаете, че пътуването между спътниците на Юпитер е почти толкова трудно, колкото и между отделните планети на Слънчевата система, макар че разстоянията са далеч по-незначителни. Това се дължи на страхотното гравитационно поле на Юпитер и на огромната скорост, с която се въртят неговите спътници. Най-близкият до планетата се движи почти със скоростта на Земята, а за пътуване от Ганимед до него, въпреки че то трае само ден и половина, е необходимо толкова гориво, колкото и за пътуване от Земята до Венера. Именно това пътешествие ще осъществим ние. Никой досега не го е предприемал, защото никой не се е сещал за някаква причина, която би оправдала големите разходи. Диаметърът на Юпитер Пет е само тридесет ки-лометра, така че той никога не е представлявал някакъв особен интерес. Не са посещавани дори някои от по-външните спътници, до които може да се стигне много по-лесно, тъй като е трудно да се намери основание за изразходването на толкова значителни количества ракетно гориво.

— Тогава защо ние го пилеем? прекъснах го нетърпеливо аз.

Цялата история започваше да ми звучи като в поговорката за дивото и питомното, макар че доколкото всичко беше интересно и не много опасно, нямах особени възражения.

Може би трябва да си призная, че по онова време не вярвах на ни една дума от теориите на професор Фостър (макар че благоразумно си мълчах, както и мнозина други). Естествено, аз разбирах, че професорът е голямо светило в своята област, но за себе си бях отрекъл някои от най-фантастичните му идеи. В края на краищата наличният доказателствен материал бе толкова оскъден, а заключения му — толкова революционни, че беше трудно да не се усъмниш.

Вероятно още си спомняте колко бе удивен светът, когато първата марсианска експедиция откри останките не на една, а на две древни цивилизации. И двете са били много напреднали, но изчезнали преди около пет милиона години. Причината за гибелта им и досега си остава неизвестна. Едва ли е избухнала война, тъй като според всички налични данни цивилизациите изглежда са поддържали дружески отношения помежду си. Едната от двете раси се състояла от индивиди, подобни на насекоми, а членовете на другата приличали в известна степен на влечуги. Според изследванията насекомоподобните са били истинските марсианци. Влечугоподобните, които обикновено биват причислявани към т.нар. „Култура X“, se появиляиа историческата сцена по-късно.

Така поне считаше професор Фостър. Явно за представителите на „Култура X“ средствата и начините за пътуване из космоса не са представлявали тайна, тъй като развалини от техните особени кръстовидни градове са били открити и на Меркурий.

фостър предполагаше, че те са се опитали да колонизират всички по-малки планети. Земята и Венера са били изключени от плановете им поради прекалено силната гравитация. За професора фактът, че на Луната и до момента не са открити следи от „Културата X“, представляваше източник на известно разочарование. Все пак той беше уверен, че откриването им е само въпрос на време. Според общоприетата теория за „Култура X“, нейните представители, дошли първоначално от някоя от по-малките планети или сателити, бяха установили мирен контакт с марсианците — единствената друга интелигентна раса в Слънчевата система през онази епоха — и впоследствие бяха загинали едновременно с марсианс-ката цивилизация. Професор Фостър обаче имаше по-смела хипотеза: той беше убеден, че, „Културата X“ беше дошла в Слънчевата система от далечния космос. Това, че никой друг не споделяше предположенията му, за него беше едно досадно обстоятелство… Но пък и той е един от тези хора, които се чувстват добре само когато са в малцинство.

От мястото си виждах през илюминатора на кабината Юпитер, докато професорът разкриваше своя съкровен план. Гледката беше красива: можех да различа екваториалните облачни пояси, както и три от спътниците, които напомняха на ситни звездици в близост до планетата. Запитах се кой от спътниците е Ганимед, нашата първа спирка по пътя към целта.

— Ако Джек бъде така добър да съсредоточи вниманието си върху разговора ни — продължи професорът, — ще ви обясня защо се отправихме толкова надалече. Знаете, че миналата година прекарах доста време сред руините в сумрачната зона на Меркурий. Може би сте чели моята публикация по въпроса, която излезе в поредицата на Икономическия факултет на Лондонския университет. Може би дори сте били там в часа на лекцията, ко-ято изнесох — спомням си раздвижванията на аудиторията в дъното на залата. Но има нещо, което тогава не споделих с никого, и то е, че при проучванията си на Меркурий се сдобих с важна информация, която според мен ще доведе до разкриването на действителния произход на „Култура X“. Наложих си да премълча, макар че бях твърде изкушен да отговоря, когато хора като д-р Хотън се опитваха да остроумничат за моя сметка. Но це възнамерявах да рискувам и да допусна някой друг да стигне дотук, преди да съм успял да организирам тази експедиция. Сред моите находки на Меркурий имаше един доста добре запазен барелеф с изображение на Слънчевата система. Както знаете, това не е първото откритие от подобен род — известно ви е, че в изкуството на марсианците и на „Култура X“ астрономическите мотиви се срещат често. Но на моя барелеф срещу някои планети, включително Марс и Меркурий, бяха нанесени странни символи. Тогава си помислих, че този образец има историческо значение. И най-интересното бе, че вниманието на създателите му бе насочено особено силно към малкия Юпитер Пет — един от най-незначителните измежду всички спътници. Убеден съм, че на този Пети има нещо, което представлява ключ към разрешаването на целия проблем с „Култура X“ и сега отивам там, за да го открия.