Любомир Николов - Червей под есенен вятър

Сега старецът изглеждаше почти спокоен. Той оправи костюма си, седна на стола и се обърна към екрана.

— Грем… Вие може би сте объркан… Повярвайте ни, ние сме не по-малко смутени от вас. Но трябва да ни разкажете за себе си всичко. Какво се е случило, как попаднахте тук, какво сте видял… Разказвайте, моля ви…

Откъм стъклената стена се обади някакъв високоговорител:

— Нямаме време. Студиото е нужно за…

— Мълчете! — властно надигна ръка старецът… — Мълчете и водете видеозапис, ако сте го изключили. Тук става нещо по-голямо, отколкото можете да разберете.

После той се обърна към екрана и лицето му омекна.

— Говорете, Грем. Ние ви слушаме.

— Добре — каза Грем. — Ще говоря. Всичко започна преди няколко дни. Беше вечер, валеше дъжд…

Едрият рус мъж на екрана замълча, но всички продължаваха да седят като вцепенени, сякаш очакваха да им каже оше нещо, нещо важно, което да разсее кошмара и очакването на някаква страшна, неясна развръзка. Струваше им се, че ако обърнат глави, ще го видят — тук, пред самата маса; и в същото време разбираха, че няма да го видят, че не могат да го видят, защото той не беше нищо друго, освен един образ, случайно попаднал а телевизионния монитор на студиото. Чертожничката мачкаше кърпичката си и хапеше края й, научният сътрудник нервно подсмърчаше, водещият непрекъснато разкършваше рамене, като че прекалено дълго бе седял на едно място. Дори ученикът бе изгубил юношеската си предизвикателност и несъзнателно се стремеше да се свие, да изглежда по-дребен, да се върне към онази възраст, в която „големите“ взимат всички решения вместо него.

Лемхович разтърси глава. Сега изглеждаше с десет години по-стар. Скептичната му усмивка беше изчезнала. Той се обърна към научния сътрудник и потърси погледа му, но онзи бе свел очи към масата и не желаеше да ги надигне.

— Струва ми се, че всичко съвпада… колега… — тихо каза Лемхович. — Претоварванията… прекъсванията, опитите на логическия филтър да поправи нещата… да удържи във верига едно съзнание, което открива свободата…

Раменете на научния сътрудник потръпнаха. Отразен от масата, гласът му беше неузнаваемо глух.

— Да, съвпада… Разбрах го, още от началото го усещах… — той изведнъж се надигна с отчаяни, просълзени очи и сега почти викаше. — Е, и какво? Какво ще искате от мене? Откъде можех да зная, че образът ще оживее? Знаете ли колко опити са правени досега за създаване на изкуствен интелект? И нито един… нито един, чувате ли!…

— Какъв изкуствен интелект? — тревожно избумтя от екрана гласът на Грем Троол. — Ще ми обясни ли най-сетне някой какво става тук?

— Да, аз мога — деловито се надигна водещият. — Накратко, с две думи. Вие сте образ, разбирате ли, образ! Вашето съзнание, вашите светове не са нищо повече от комбинация от сигнали в компютър, свързан с телевизор. И като такава комбинация от сигнали сте пътувал по проводниците на електромрежата. Безкрайно пространство… коридори… ха! Кажете по-просто от контакт до контакт, от телевизор до…

Той не довърши. Дребничкият научен сътрудник скочи от мястото си и с непостижимо точен удар в брадата го събори на пода. Водещият се търкулна, надигна се на лакти и замаяно опипа челюстта си. Над него научният сътрудник, съвсем объркан, бе вдигнал юмрук пред очите си и го оглеждаше с късогледо изумление.

На екрана Грем Троол бе притиснал слепоочията си с ръце. Той като че искаше да смачка в главата си чудовищната, невероятна вест, която го лишаваше от право на живот.

— Как може… — несъзнателно мърмореше Грем. — Аз търсех… „играчите“, а вие… Нали сте хора! Направете нещо… не можете ли?

— Безсилни сме, Грем — уморено каза Лемхович. — Ние не сме „играчи“… И няма сила, която да преодолее преградата между нас. Наша е вината… Моя… негова… на всички… Човек не може без изкуство, да! Без зрелище! И ние непрекъснато усъвършенствуваме зрелищата. Преди сто и петдесет години създадохме киното, „великия ням“. После му дадохме глас, с годините създадохме цветно кино, обемно кино… И всичко това ни води към последния праг, където истински личности истински ще страдат пред нас. Е, с какво ще се различаваме тогава от римляните с техните кървави гладиаторски игри, с техния сладострастно отпуснат палец? Дяволите да ни вземат нас, любителите на трагедии! Мислили ли сме някога за онова, което става зад екрана, зад грамофонната плоча, зад страниците на книгата? Та ако можехме да го почувствуваме, би трябвало досега да сме станали милиони пъти по-добри! Убиваме Ромео и Жулиета в стохиляден тираж… и добре, ако са Ромео и Жулиета… но често го правим просто така, не дори за изкуството, а просто за развлечение и забавляваме жадната публика с мъченията на Джон Уилбъри и други като него. Ако можехме да помислим за образа, за думата като за късче от живо човешко същество…