Любомир Николов: Червей под есенен вятър

Приведе се над масата, усети под пръстите си плата на костюма и дръпна… За миг тялото на мустакатия се надигна, олюля се и Грем очакваше да го види как се премята назад. Но вместо това непоносима тежест се стовари върху ръцете му, дръпна обратно чуждата фигура и я върна на стола. Грем изпъшка, натисна отново, но този път не успя дори да разклати противника. Зад масата сякаш седеше каменна статуя, зазидана за пода.

Тогава нещо в него се скъса и той престана да се контролира. Скрито някъде на дъното на мозъка, съзнанието му откъслечно забелязваше как останалото без ръководство тяло се мята из студиото, блъска стените, хората, камерите, мебелите и нищо, дори най-дребният предмет, не се подчиняваше на силата. Материята беше замръзнала, неподвижна.

— Аз ви казвах — дочу той като от огромно разстояние думите на мустакатия млад мъж. — Това не е нищо повече от случаен видеонен образ. Сигурно техническа повреда… или пак някой от техниците е обработвал домашния си видеон…

Обърна се назад. Тази насмешлива усмивка!…

— Не съм образ! — изкрещя Грем. — Аз съм човек като всички вас! Какво сте направили с мене?

Едната от жените закри очите си с разперени пръсти. Този път дори самоувереният бе изгубил спокойствието си. Само момчето не изглеждаше смутено, то посочи с ръка към единствения работещ екран и гръмко обяви:

— Познах го. Това е Грем Троол, галактическият разузнавач. Само че къде му е пантерата?

Грем стисна ръце с всички сили. Познаваха го… Това беше добре. Може би щеше да се разбере с тях. Може би всичко щеше да се окаже някакво недоразумение.

— Безсмислица… — промърмори мустакатият.

Някой изшътка. Възрастният мъж с кафявия костюм избута настрани мустакатия и се приведе над масата, забил поглед в екрана.

— Грем… Грем Троол… Чувате ли ме?

— Да — мрачно каза Грем. — Чувам ви. Аз съм тук, по дяволите! Защо не гледате към мене?

Очите на възрастния мъж се разшириха. Той прехапа устни, сетне неуверено надигна ръка към екрана.

— Но аз ви гледам! Ето тук!

— Не ме гледате! — нервно възрази Грем. — Що за глупост, вие гледате своя идиотски телевизор и упорито не искате да се обърнете към мене. Сляп ли сте? Аз съм тук, пред масата!

Онзи завъртя глава покорно, като кукла, и се вгледа в Грем със сляп, невиждащ поглед. Очите му блестяха, лишени от всякакво изражение, няколко секунди те се мъчиха да открият нещо на височината на гърдите, после отново се върнаха към екрана.

— Сигурен ли сте, че сте тук? — гласът на стареца трепереше.

Грем искаше да отговори, но гласът му беше изчезнал. Той само направи неясно движение с ръка, след това плъзна пръсти по собственото си тяло, като че искаше да се увери, че съществува. Събеседникът му не изчака отговора. Вместо това той изведнъж изохка и се обърна към своя съсед — нисък, пълничък мъж с рядка прошарена коса и с очила с дебели лещи.

— Вашият експеримент… Кого казахте, че сте избрали за герой на програмата?

Другият навярно разбра нещо, защото лицето му побледня и по челото му изведнъж, като от стисната гъба, избиха капчици пот. Той надигна ръка към екрана, после безсилно я отпусна на масата. Гласът му се задавяше.

— Той… това… Грем Троол… не, това е невъзможно…

Грем се хвърли към него, искаше да го дръпне към себе си, но си спомни предишния неуспех и само се приведе над изтръпналия свит човек. Отстрани рамото му се опря в твърдото като камък тяло на стареца.

— Какво знаете за мене?

Но човекът не го забелязваше. Той гледаше като замаян светещия екран и шепнеше несвързано:

— Грем Троол… обемът на паметта… ние мислехме, че е изгорял… не, това не е той… това е някой друг…

— Омръзна ми — обади се гласът на мустакатия млад мъж.

Грем видя как старецът се извъртя, хвана самоуверения за раменете и го разтърси с всичка сила още докато онзи довършваше думите си:

— …Ще се обадя да го изключат…

— И ще имате удоволствието да бъдете пребит от лауреат на Нобелова награда! — злобно изръмжа старецът. Той не изглеждаше надарен с особена физическа сила, ала сега гневът беше наелектризирал цялото му тяло. — Стойте тук и затваряйте проклетата си уста! Това е човек като всички нас!

— Глупости! — упорствуваше мустакатият. — Какъв човек…

— А вие знаете ли що е човек? Не? Тогава мълчете и оставете другите да говорят!

— Това не може да е нашият Грем… — продължаваше да шепае очилатият.

— Успокойте се, колега. Най-добре ще разберем от самия него.