Любомир Николов - Червей под есенен вятър

Ризата му беше мокра от пот, лютивата влага попиваше в хастара на нелепия му сив костюм, сивият цилиндър по чудо се държеше върху главата му. През люлеещия се чужд поглед виждаше откъслечни картини — забързани пътници с тумбести кожени куфари, мрачни носачи, превити под тежестта на багажа, опушените стъклени сводове високо горе, малките магазинчета по ъглите, витрините, зад които хора в старинни костюми пиеха чай, или смутени от чуждото присъствие дъвчеха сандвичи…

Тълпата се разреди. С невероятно усилие на волята Грем успя да погледне настрани и зърна край себе си да тича огромен черен датски дог. В муцуната, в очертанията на животното, имаше нещо познато и по-скоро с интуицията отколкото с разума той разбра, че това е Дебора.

По широките изтъркани каменни стъпала изскочи навън, на претъпкания с народ площад пред гарата. На паважа чакаха десетки черни превозни средства, впрегнати с по два коня. За Грем те изглеждаха просто смешни, но другият, в чието тяло се намираше, ги приемаше за най-доброто транспортно средство. С няколко скока той се озова до най-близкия… (Какво? Кеб?) и нахълта в купето. Догът с изплезен език се просва в краката му.

Отпред кочияшът се наведе от капрата и лениво се осведоми:

— Накъде, сър?

Преди още да си поеме както трябва дъх, Грем вече съобщаваше, почти крещеше непознато-познатия адрес и дрезгаво добавяше:

— Една гвинея, ако побързаш!

Дългият камшик изплющя върху гърбовете на конете. Кебът се разтърси, подскочи и се понесе напред по неравния паваж. Колелата оглушително тракаха, цялото купе се тресеше и макар че беше свикнал с космическите скорости, Грем имаше чувството, че лети напред с невероятна бързина. Зад стъклото на вратичката се мяркаха стари сгради на три-четири етажа, построени от камък или тухли, на, кръстовищата стояха полицаи със смешни яйцевидни шлемове.

Той не познаваше нищо тук. Костюмите, фасадите, превозните средства — всичко изглеждаше странно и невиждано. И все пак това беше Земята. Може би Земята от някаква друга епоха, но това нямаше чак толкова голямо значение. Ако неизвестните сили престанеха да го подмятат из пространството и започнеха само да сменят епохите, той имаше шанс рано или късно да се върне в своя свят, в света, който познаваше.

Потърси мислите на другия. Нямаше мисли… Как се казваше? Да, ето името му. Джон… Джон Уилбъри…

Джон Уилбъри седеше на коравата пейка, безсилно облегнат назад и се тресеше заедно с купето на кеба. В главата му се смесваше всичко — отчаяние и гняв, злоба и безсилие, надежда и страх. Не можеше да мисли, не можеше дори да помръдне. Парализираше го очакването на нещо неизбежно.

Колата подскочи върху някаква по-голяма неравност на улицата. Отпуснатата назад главя на пътника се люшна и за миг Грем забеляза в стъклото отдясно прозрачното си отражение. Нещо от предишния му облик се бе запазило и в образа на Джон Уилбъри. Рус, широкоплещест, е волево лице и изпъкнала брадичка, със сини очи, помътнели сега от почти шоковото състояние. Ръстът му беше значително по-малък, около метър и осемдесет и пет, но това навярно бе наложено от епохата. Дори и така изглеждаше истински гигант сред дребните обитатели на историческия… да, Лондон.

Грем усещаше как собствените му мисли затъват сред чуждата апатия като в зловонно тресавище. Чувствата на Джон Уилбъри бяха непознати за него. Да, гняв, да, злоба, да, отчаяние — но не такива! Нима през подобни ужаси на разума беше преминала човешката цивилизация, за да стигне до чистото си бъдеще?

Той не знаеше колко продължи пътуването, не знаеше по какви улици е минал кебът. Всичко се сливаше в мозайка от хора и сгради, мяркащи се зад прашното стъкло пред безучастния поглед на Джон Уилбъри. По-бързо, все по-бързо… Сградите навън се разреждаха, ставаха по-ниски, край тях се появяваха сенчести градини и масивни огради от камъни или железни решетки. Сетне кебът рязко спря. Брадатото лице на кочияша увисна в горния край на стъклото. Устните му мърдаха, но звукът не достигаше до замъгления ум. Минаха няколко секунди, преди Уилбъри да осъзнае, че е стигнал където трябва.

Бавно отвори вратичката и слезе. Без да гледа, измъкна от джоба си няколко монети, хвърли ги на кочияша. Камшикът изплющя, тропотът на колелата се отдалечи зад гърба му, а той остана неподвижен, загледан надолу по улицата. Домовете бяха толкова познати, всеки ден, години наред ги бе виждал. А онзи, на края…

Това беше неговият дом. Домът на Джон Уилбъри.