Любомир Николов - Червей под есенен вятър

Импровизираният волан донякъде облекчи положението. Колата профуча по улиците, блъсна един дебел булдог в полицейска униформа, разхвърля като кегли няколко кофи за смет и изскочи в по-спокоен квартал. Къщите тук бяха едноетажни, с широки дворове, оградени с пъстри стобори или с живи плетове. В един двор някакво странно куче с панталони за голф, черен елек и смачкано бомбе събираше окосената трева и за да я натрупа по-добре, се бе покатерило върху купата сено. Като видя задаващата се кола, кучето размаха греблото и весело извика:

— Привет, Мики!

— Привет, Гуфи! — сърдечно отвърна юначният шофьор. — Мисля, че ти идвам на гости.

— Е, тогава добре до…

Преди кучето да довърши, червеният автомобил събори оградата, прекоси двора и спря сред купата, като разпръсна сеното на всички страни. Гуфи излетя нагоре, направи салто във въздуха и се стовари върху коленете на Грем.

— Ето че пристигнахме! — каза Мики. — Аз живея в съседната къща.

Гуфи извинително повдигна смачканото си бомбе и се измъкна от колата. Мики го последва. Останал в автомобила, Грем гледаше след тях и се мъчеше да удържи нарастващия си гняв. Какво търсеше тук, в този карикатурен свят, населен с примитивни, недоразвити същества? „Играчите“? Нямаше да ги намери тук. По-добре беше да опита другаде. Може би щеше да му се усмихне щастието…

Гуфи и Мики бяха изчезнали зад къщичката. Грем напрегна паметта си. Вече знаеше какво трябва да прави — да трупа спомен върху спомен, да блъсне умственото си напрежение срещу неизвестния „играч“, да го претовари и да го смаже.

Да, това беше толкова лесно.

И той събори света…

Ето, той отново е малък и се катери по дървото край старата къща, която не е стара, съвсем нова е, защото баща му я построи преди няколко месеца и дори тук, нависоко, се носи мирис на смола от дъсчените стени, а кората под дланите му е грапава и малко плъзгава от наслоения прах, защото не е валяло от много седмици насам и долу на верандата Балт Троол е вирнал към небето рошавата си брада, пие портокалов сок, седнал със запретнати ръкави в стола люлка. „Внимавай, Грем, вече си много високо!“. Опората изчезва изпод краката му, но той вече не е на дървото, а седи в кабината на своя кораб. Дебора, още малко черно дяволче с къса опашка, се върти из ръцете му и се мъчи с неловките си предни лапи да хване здраво биберона. От тъпата й муцунка се отделят бели топчета мляко и бавно плуват в безтегловността на кабината. Първата му експедиция… Той излиза от кораба, облечен в скафандър. Наоколо се люлее прозрачна зеленикава мъгла, високи остри скали, разядени от ерозията, се издигат към зеленото небе…

Изрисуваният свят около него не трепваше. Отсреща едно червеникаво куче с дълги уши, дълго тяло и глуповата физиономия прескочи оградата и се втурна към задната част на къщата. Иззад ъгъла долетя викът на Мики:

— Спокойно, Плуто, спокойно!

Плуто навярно не искаше да се държи спокойно, защото нещо зад ъгъла издрънча, загромоля и Гуфи изрева с трагикомичен глас.

Грем стоеше неподвижен, с безсилно отпуснати ръце и бавно осъзнаваше какво се бе случило. Мелницата на спомените не искаше да действува.

Нима беше осъден до края на живота си да остане в тази нелепа имитация на действителност? Не! Той отново напрегна паметта си и спомените покорно се заредиха един след друг. Той е за първи път в кабинета на Хуан Иванович Смит и слуша предложението да му бъде поверена важна галактическа задача, сетне идва лятото край голямата река. Грем лежи гол, почернял от слънцето, на парещия пясък. Пред лицето му по една самотна тревичка лази някакво червено насекомо. Внезапен хлад върху гърба го кара да подскочи настръхнал и той вижда Дебора, още съвсем млада, доволно да се смее, показвайки острите си зъби и розовото набраздено небце…

Изведнъж той разбра откъде идваше острото чувство за нещо вече познато. Не от това, че спомените бяха негови, лично преживени. Имаше нещо друго — вече беше използувал същите спомени. Вечерта на верандата, в бурната нощ край реката, при първата поява на светлинките, при сражението срещу роботите… Все същите спомени, нито един нов. Защо?

Обхващаше го неоформено ужасно предчувствие. В главата му цареше пустота. Стори му се, че се превръща в чекмедже от картотека, изпълнено с етикети, наречени спомени и, само тук-там между картончетата са пъхнати откъслечни, употребявани снимки. Къде бяха спомените му? За какво да си спомни? Старият Балт Троол? Ето го, долу на верандата, пие портокалов сок, седнал със запретнати ръкави в стола-люлка… Не, по дяволите, не това! Добре, ето го, държи малкия Грем на коленете си в пилотската кабина на стария кораб и натиска върху пръста му с коравия си палец… Не, друго трябва! Балт Троол с побеляваща вече брада седи до четиринадесетгодишния Грем и одобрително кима с глава… Друго! Върху пресния гроб се трупат купчини свежи цветя, във въздуха се носят странни, другопланетни аромати, а по червеното, сбръчкано лице на непознат възрастен мъж…