Александър Литвиненко: Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)

— Как мислиш, избягахме ли им? — попитах Саша.

— Знам ли! Ако е бил сам, избягали сме им, но в града е невъзможно да се каже. Когато излезем на шосето, тогава ще се разбере.

— Стига да знаех накъде да карам — казах аз.

На едно кръстовище имаше група жълти таксита. Шофьорите, скупчени около първата кола, разпалено обсъждаха нещо. Спрях до тях.

— Как да стигнем до Истанбул? — попитах на английски. — Стамбул, Стамбул!

Последва дълго обяснение на турски. С жестове обясних на таксиметровия шофьор, че ще го последвам — ако ни изведе до шосето за Истанбул. След половин час се разплатихме с шофьора и поехме по верния курс.

— Спри за малко — помоли ме Саша след един остър завой на шосето. — Постой така десетина минути. Така… Май няма никого, да продължаваме.

По-голямата част от пътя пътувахме мълчаливо. Вместо жизнерадостното настроение от предишното ни нощно пътуване сега ни бе обзело униние.

— Няма да се дам жив — изведнъж каза Саша. — Ако се стигне до репатриране, ще се самоубия.

Погледнах в огледалото. Марина и Толик спяха.

— Саня, не се напрягай — посъветвах го, като си припомних една книжка по популярна психология. — Старай се да мислиш позитивно. Защото после, когато всичко се оправи, ще излезе, че напразно си се тревожил.

— Ти имаш ли план за действие?

— Да стигнем до Истанбул, да се настаним в хотел и да се наспим. А после да помислим.

— Искаш ли аз да карам?

— Не, не искам. Ако ни спрат, в шофьорската ти книжка фигурира едно име, а в паспорта ти — друго. Веднага ще ни арестуват.

На разсъмване падна гъста мъгла. Според километража излизаше, че би трябвало вече да влизаме в Истанбул, но пред нас имаше само гъста млечна стена. Дали този турчин, таксиметровият шофьор, не си бе направил с нас лоша шега? Ами ако ни е запратил в обратната посока? Пък и бензинът беше на привършване. Карах колата и си мислех, че моят вашингтонски приятел беше прав — към неизвестността ме е повлякъл мъгливият поток, наречен „непредвидено развитие на събитията“, и кой знае къде ли ще се озовем след един час, когато бензинът ни свърши и ние спрем край пустото шосе, а после дойде полицията и провери документите ни.

За пръв път през тези пет дена след среднощното обаждане на Борис имах време да помисля над въпроса на жена ми, на който не бях обърнал внимание в Ню Йорк: какво ме запали толкова, та хукнах за Турция? Не беше просто жаждата за приключения. По-скоро носталгията по миналото, възможността да се върна 25 години назад, когато при други обстоятелства самият аз изпитах онова, което вероятно сега изпитваше Саша — опияняващата смесица от вътрешна свобода и безгранична уязвимост на човек, предизвикал репресивната система, и въпреки това непремазан, жив и може би дори изиграл чудовището! Това чувство за победа над собствения ми страх, забравено през годините на американското благополучие, бе дремало в дълбините на съзнанието ми четвърт век — от времената, когато в мрачната Москва на 70-те години бях разпространявал книгите на Солженицин и бях предавал на западни кореспонденти сведения за политически затворници. Борис беше прав — скоро дисидентите отново ще се втурнат към американското посолство, а млади безумци — да препечатват самиздат. Чудовището КГБ не е загинало и отново набира сили, след като се е насмукало с кръв в двете чеченски войни. Как можех да изпусна шанса още веднъж да премеря сили с него?

Изведнъж от мъглата изплува зелен транспарант „Аерогара «Кемал Ататюрк» Истанбул“, а след още двеста метра се показа дългоочакваната бензиностанция.

Следвайки вече проверената система, ние наехме таксиметров шофьор, който ни изведе до истанбулския хотел „Хилтън“. Наехме апартамент с две спални, с последни сили се добрахме до леглата и се тръшнахме да спим, като окачихме на вратата табелка „Молим, не ни безпокойте“.

Към пет часа вечерта, след като се наспахме и вкусихме прелестите на турската баня в спортния клуб на хотел „Хилтън“, се събрахме на съвещание. Вече се бях обадил в Държавния департамент и бях чул в отговор: „Господин N. е в командировка, ще бъде тук утре, какво да му предам?“ Бях се обадил и на Березовски — от фоайето, та Саша и Марина да не чуят разговора ни.

— Мислиш ли, че твоят познат ще ти помогне за получаване на „парол“? — попита Борис.

— Честно казано, съмнявам се — отговорих аз. — N. е формалист и няма да действа в разрез с правилата, макар да изпитва симпатия към мен. Ако нещо се случи с мен, разбира се, ще помогне, защото аз съм гражданин на САЩ. Колкото до Саша, необходимо е ясно да се документира „обществената значимост“ на влизането му в Щатите и аз виждам само една възможност — той казва, че знае кои са убийците на Тейтъм. Но бюрокрацията работи бавно, това ще се проточи със седмици. Можем да опитаме да организираме за Саша интервю в „Ню Йорк Таймс“, това определено ще облекчи получаването на „парол“. Но ако дадем гласност, Русия незабавно ще поиска репатрирането му и тогава ще си имаме неприятности с турците. Още повече че Саша нарушава турския закон — тук е с фалшив паспорт. Между другото, не ми е ясно в какъв паспорт американците биха му поставили визата — дори да получим „парол“. Във фалшивия ли? Името в него е друго.