Александър Литвиненко - Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)

— А ти смяташ ли, че в Анкара наистина са ви следили?

— Мисля, че да.

— Тогава те могат да поискат репатриране всеки момент.

— Няма да ни намерят, ако кротуваме. Проблемът е, че аз не мога да остана тук дълго, а и нервите на Саша са на скъсване.

— Защо не наемете яхта и не поплавате в неутрални води?

— Ами после? Вечно ли ще плава — като „Летящия холандец“? В големия град поне може да се смеси с тълпата, а на яхтата не може да се скрие. Рано или късно ще трябва да слезе на някой бряг и да представи документите си.

— Какво да правим тогава?

— Имам един план — казах, — но засега няма да го споделя с теб, знам ли кой може да ни подслушва.

Планът ми беше прост. Щом за искане на убежище в САЩ е необходимо да се озовеш на американска територия, трябва да си вземеш билет до коя да е страна, в която пускат без виза, с прехвърляне в американско летище, и да помолиш за убежище при прехвърлянето. Влязох в Интернет. Разбрах, че Барбадос и Доминиканската република не искат визи от руснаци. „Ура — казах, — утре летим за Маями.“ Да, обаче не. Позвъняването в авиокомпанията „Делта“ ми донесе разочарование. Дори за прехвърляне в САЩ се иска транзитна виза. Без нея няма да ни качат в самолета.

Но ние вече бяхме видели светлина в края на тунела. Отново влязох в Интернет и започнах да проучвам разписанието на сутрешните самолети за Западна Европа. Определено знаех, че в Европа транзитът вътре в летището се допуска без виза. След известно време казах:

— Приятели мои, закъде искате да летим? За франция, за Германия или за Англия?

— Все ми е тая — каза Саша, — само по-бързо да се махаме оттук.

— И на мен ми е все тая — каза Толик.

— Аз искам за Франция — каза Марина.

— Аз пък мисля, че все пак най-добре ще е за Англия. Там поне ще мога лесно да обясня кои сте.

На другата сутрин една странна компания застана пред гишето за регистриране на пътници по турските авиолинии: брадат американец, говорещ руски, без багаж, но с паспорт, изпъстрен с десетки печати от всевъзможни страни, красива рускиня с изнервено дете и пет куфара и мъж с вид на спортист и гражданство от незначителна малка държава — с тъмни очила въпреки мрачното време, професионално оглеждащ тълпата на летището. „Интересно какво ли си помисли — мярна се в главата ми, когато улових погледа на турския полицай, спрял се върху нашата група. — Сигурно реши, че Саша ми е телохранител.“

Регистрирахме се за самолета, излитащ за Лондон, с прехвърляне на летище „Хийтроу“ за Москва. Регистрирането премина гладко, но на паспортния контрол граничарят се заинтересува от паспорта на Саша. Стояхме на различни опашки и ние тримата трябваше да чакаме от вътрешната страна, докато той въртеше в ръцете си документа на Саша, разглеждаше го от всички страни, пъхаше го под ултравиолетовата светлина, което се проточи около три минути. Най-сетне му удари печата и махна с ръка: „Минавайте!“ Размина ни се, помислих си аз.

До излитането оставаха пет минути. Тичахме с всички сили през полупразните салони на летището.

— Край ли вече? Край ли? — питаше сияещата Марина. И тогава ги видях. Двама турци с доста специфичен вид ни следваха, изоставайки само с няколко метра. Беше невъзможно да греша — те бяха единствените, които се движеха със същата скорост като нас, сякаш всички заедно бяхме от един отбор.

— Виждаш ли? — попитах. Саша кимна:

— Лепнаха ни се при паспортния контрол.

— Заради твоя паспорт — казах.

— Да, но нали никой не го е видял.

— Освен американците.

— Глупости — каза Саша.

Дотичахме до вратата за извеждане на пътниците. Качването приключваше, ние бяхме последни. Нашите придружители седнаха във фотьойлите насред празния вестибюл и се втренчиха в нас, без изобщо да се притесняват. Младо момиче в униформа на турската авиокомпания взе билетите и паспортите ни.

— При вас всичко е наред — каза тя на мен, — обаче вие нямате британска виза — и погледна въпросително Саша и Марина.

— Те имат пряка връзка за Москва — обясних й аз. — Нали виждате билетите.

— А къде са билетите Лондон-Москва? — попита тя.

— Ще ги вземем от Лондон.

— Странно — каза момичето. — Защо летите през Лондон, след като има директен полет Истанбул-Москва?

— Винаги летим през Лондон, там пазаруваме в безмитните магазини, имат чудесни стоки — сети се да каже Саша.

— Не мога да ги допусна в самолета. Нужно ми е разрешение от началството каза момичето и произнесе няколко думи на турски по своята радиостанция. Колежката ми ще занесе документите им в офиса, за да ги види началникът. Не се тревожете, ще задържим полета.