Александър Литвиненко: Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)

— Откъде го взе? — учудих се аз.

— Забрави ли къде работех? Колеги ми го направиха. Само приятели да имаш на този свят.

— Много солидно е изработен. А по какво личи, че това си ти?

— Ето — той ми показа вътрешен руски паспорт, шофьорска книжка и удостоверение на ветеран на ФСБ.

— Кажи ми, а твоите шефове в Москва вече разбрали ли са, че липсваш?

— Да, обаждах се там — вече цяла седмица са в паника и ме търсят.

— Обаждал си се оттук — значи знаят, че си в Турция.

— Обадих се с това — той ми показа фонокарта на английска телефонна компания. — Това минава през централния компютър, позвъняването не може да се проследи. Впрочем не съм сигурен.

— Не биваше да се обаждаш.

— Слушай, нали трябваше да съобщя на старите, че съм добре. Защото не бях казал на никого, че заминавам. И Марина се обади на майка си, каза, че са в Испания с Толик. По дяволите тези псета, погнали са ни, сякаш сме зайци!

Спогледахме се с Марина и Светлана. Това беше първото емоционално избухване през неколкочасовия разговор, но си личеше какви усилия полага Саша, за да запазва спокойствие.

— С една дума, трябва да изхождаме от обстоятелството, че те знаят, че си в чужбина. Кажи ми — ако, да речем, си обрал банка или си убил някого, колко бързо могат да те обявят за издирване? — попитах аз.

— Доста бързо, но те не биха дали на Интерпол явна лъжа. Първо трябва да изфабрикуват сериозно обвинение, като го направят конкретно за мен, та да изглежда правдоподобно.

— Значи имаме още няколко дена.

Заминахме за Анкара с кола под наем — не посмяхме да вземем самолета — там трябва да се представят паспорти, затова решихме, че ще е по-добре фалшивото име на Саша да не попада в компютъра на авиокомпанията. Беше безоблачна нощ, пълнолуние. Летяхме по пустото шосе през каменистата пустиня и Саша ми разказваше истории из живота на ченгетата, та да не заспя на волана.

В Анкара в хотел „Шератън“ ни чакаше Джо, дребничък мустакат нюйоркски адвокат, специалист по бежански права, когото бях придумал да прескочи за един ден до Анкара от Европа, където той имаше дела. След като изслуша Саша, Джо каза:

— Да молиш за политическо убежище в Щатите може само когато се намираш на територията на Щатите. Посолството не ни върши работа. Когато се намирате в чужбина, можете да поискате бежанска виза, ако смятате, че в родината ви преследват по религиозни, политически или етнически причини. При това съществува ежегодна квота за бежанци, която винаги е надвишена. Затова за влизане в САЩ трябва да се чака месеци, а понякога и години. А вие, както разбирам, нямате време.

— Правилно е разбрал — потвърди Саша, след като чу превода.

— Навремето съветските дисиденти, а и не само дисидентите, а просто невъзвращенците ги пускаха в Америка веднага — казах аз.

— Но това беше по времето на студената война — възрази Джо. — По принцип съществува такава форма на влизане — без да се чака ред, ние я наричаме „парол“, когато виза се дава поради „обществена значимост на случая“. За това е нужно решение от високите етажи на Държавния департамент или Белия дом. Ти имаш ли връзки там? — попита ме той.

— Имам връзки, но сега е предизборна кампания, не им е до нас.

— При всяко положение ви съветвам официално да поискате бежанска виза, та документите ви вече да бъдат в системата, после те да останат да чакат тук, а ти замини за Щатите и се опитай да им издействаш „парол“.

— Не искам да оставам в Турция — каза Марина.

— Да, от Турция депортират без проблеми — каза Джо. — Обикновено хората молят за политическо убежище от Турция, а не в Турция.

— Кажи му, че до депортиране няма да се стигне. Щом нашите научат, че съм тук, ще дойдат на крака и ще ни видят сметката направо в някой бар — каза Саша.

— Джо, но нали Саша е все пак офицер от Държавна сигурност, а не някакъв си евреин репатриант. Наистина ще го пречукат.

— По този повод мога да ви съобщя под секрет — каза Джо, — че в ЦРУ винаги имат резерв от чисти бланки на зелени карти — тоест разрешения за постоянно жителство. Трябва само да се попълни името. Ако човекът им трябва, след няколко часа той се озовава във Вашингтон, заобикаляйки всички имиграционни процедури. Но това е сделка. Вие им давате стока, те на вас — убежище. Трябва да решиш: дали си жертва на тирания, или търговец на тайни. Трудно е да се съвместят двете неща.

— Саша, имаш ли тайни за Продан?

— Единствената тайна, която знам, е кой колко взема в Кантората и по каква тарифа. Какви тайни мога да знам, помисли само! Мога да дам още една пресконференция. За това, как ФСБ вдигна във въздуха жилищни блокове, за да стовари това върху чеченците. Или да им разкажа кой уби Листев, ако това ги интересува.