Александър Литвиненко: Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)

— Имам, N.

N. беше един от съветниците на Мадлийн Олбрайт за Русия.

— Познаваш N.? Прекрасно. Обади му се.

— Чао — казах. — Успех на изборите!

N. беше на някаква среща. Обади ми се едва привечер. Обясних му накратко ситуацията и го помолих за разрешение да му звънна в случай на непредвидено развитие на събитията в Турция.

— Разбира се, обади се, по всяко време — каза той и ми даде домашния си телефон.

Следващото ми посещение беше в телевизионната компания Си Би Ес в Ню Йорк, където имах друг близък познат — продуцента Хари, който навремето ми беше помогнал да направим предаване за туберкулозната колония в Томск.

— Прибежчик в Турция ли?! — Хари възбудено закръстосва стаята. — Ще изпратя камера пред посолството! Той ще ни даде ли интервю, преди да влезе там? Но трябва да бъде ексклузивно! О, това е супер! Ще издаде ли на нашите цялата руска мрежа?

— Чакай, чакай, Хари, не бързай толкова. Няма да издаде никаква мрежа, той не е шпионин, а милиционер. И не пращай камера. Просто исках да те предупредя за всеки случай. Знам ли какво може да се случи. Ако например руснаците го отвлекат или турците решат да го предадат, тогава пращай камера. А засега — нито дума на никого.

— Добре, добре, обещавам. А ти не би ли взел една портативна камера, за да го заснемеш, преди да отидете там — ексклузивно, о’кей? Не дай си Боже да го гръмнат там — каква история, а! Шегувам се, шегувам се.

— Да ти имам шегичките. Ще взема камерата, само ме научи как се борави с нея.

Следващата ми задача беше да обясня плановете си вкъщи. Жена ми Светлана не беше във възторг от идеята ми да замина за Турция и да водя руски подполковник в американското посолство.

— Полудял си — каза тя. — Турците ще те тикнат в затвора — как ще ти идвам на свиждане?

— Защо ще ме тикат в затвора?

— Ти дори не познаваш този човек. Може да е бандит или убиец, или пък тъкмо него да са пратили да убие Березовски. После ти ще излезеш виновен.

— Светлана, ти чувала ли си за презумпцията за невинност? Съмненията се тълкуват в полза на потърпевшия. Ами ако не е бандит или убиец? Та ако го върнат в Русия, там ще му откъснат главата!

— Нека Борис сам да си го прибира. Чете ли „Голямата подялба“? Там всичко е написано. Всички наоколо изпозастреляни, а олигархът — нищо общо.

— „Голямата подялба“ е творческа измислица, драматизация, та книгата да се продава по-добре. Между другото, Борис не ме е молил за нищо. Да замина за Турция е моя собствена идея.

— Но обясни ми все пак — какво те запали толкова?

— Честно казано, не знам, просто не мога да се удържа. Чувствам, че ако не отида, после ще съжалявам. Неизразходван авантюризъм.

— Тогава и аз ще дойда. Ако те застрелят, искам да присъствам. Пък и никога не съм ходила в Турция.

За непосветен човек отседналото в малък крайморски хотел семейство Литвиненко изглеждаше като всички курортисти, които са десетки хиляди в Анталия. Спортен тип глава на семейството, който прави сутрешен джогинг по крайбрежната улица, неговата миловидна съпруга, добила двуседмичен тен, и тяхното палаво шестгодишно дете — те не будеха никакви подозрения у местните жители, за които руският турист е източник на благополучие и основен двигател на местната икономика. Когато ние пристигнахме, те вече се чувстваха като местни хора, с удоволствие изпълняваха ролята на екскурзоводи и тълкуватели на местните нрави.

— Знаеш ли какво крещи той? — взе да обяснява Толик Литвиненко на Светлана, когато се разнесе обедният вопъл на моллата, разнасян от високоговорители на минарето. — Вика „Аллах акбар!“ — призив хората да се молят на турския бог.

И все пак след известно вглеждане се забелязваше, че психическите натоварвания от последните месеци се бяха отразили на бегълците. Това личеше по изпитателните погледи, които Саша впиваше във всеки нов човек, попаднал в полезрението му, по зачервените очи на Марина и по припряността на Толик, който постоянно се стремеше да привлече вниманието на възрастните.

— Как мислиш, ще ни вземат ли американците? — беше първият въпрос на Саша.

— Първо трябва да се доберем до тях — отвърнах. — Ями покажи документите.

Турция е една от малкото страни, където гражданите на повечето държави, включително Русия, могат да влязат без виза, по-точно, да получат виза при влизането си, като платят 30 долара. Марина и Толик бяха дошли в Турция с обикновен руски чуждестранен паспорт от Испания, където бяха ходили с туристическа група на курорт. Документът на Саша беше фалшив; истинският му паспорт бил иззет при обиска. Показа ми паспорт от една граничеща с Русия страна (по молба на Саша не я назовавам), с неговата снимка, но с друго име.