Александър Литвиненко: Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)

Именно по онова време започна неговият конфликт със спецслужбите. В разгара на предизборната кампания началникът на охраната на Елцин генерал Коржаков и шефът на ФСБ Барсуков се опитаха да направят преврат — да придумат президента да отмени изборите, да разпусне Думата и да забрани компартията. Борис беше един от хората, които убедиха Елцин да продължи по пътя на демокрацията. Конфронтацията между олигарсите и генералите в Елциновото обкръжение завърши с поражение на последните и с оставката на Коржаков и Барсуков.

Но след като на власт дойде Путин, звездата на Борис Березовски помръкна на кремълския небосклон. Влиянието на спецслужбите в Кремъл рязко се засили. Започна се ограничаване на свободата на печата, преразпределение на силите в държавните структури — по „вертикалата“ на властта, възобнови се войната в Чечения. Борис, който беше член на Думата, неговият телевизионен канал и няколко вестника открито критикуваха политиката на новия президент. Преломен момент стана катастрофата с подводницата „Курск“. След като действията на Путин в дните на трагедията бяха подложени на остра критика от страна на ОРТ, президентът поиска Березовски да предаде контрола над канала в ръцете на Кремъл. Получил отказ, Путин даде команда на старите неприятели на Борис — спецслужбите — да го „газят“, без изобщо да се ограничават. В момента, когато неговото среднощно телефонно обаждане ме вдигна от леглото ми в Ню Йорк, Борис Березовски бе станал „първият политемигрант“ в постсъветска Русия.

Няколко часа след обаждането на Борис аз влизах в канцеларията на Белия дом във Вашингтон, където имах уговорена среща със стар познат — специалист по Русия, който работеше като един от съветниците на президента Клинтън в Съвета по национална сигурност.

— Вторият етаж, левият коридор — процеди тъмнокожият полицай, след като погледна бегло паспорта ми.

— Мога да ти отделя десет минути — каза приятелят ми, като стана от бюрото и приближи, за да се ръкуваме. — След две седмици са изборите и, нали разбираш, руските проблеми са последната ни грижа. Говори сега, каква е тази спешна работа, за която не можеше да кажеш нищо по телефона.

Разказах му за Литвиненко.

— Мисля да взема самолета за Турция и да го заведа в нашето посолство казах.

— Като длъжностно лице трябва да ти кажа, че американското правителство не се занимава с привличане на служители на руските спецслужби и поощряване на прибежчици — отговори той. — Като твой приятел ще ти кажа — не се набърквай в тази история. Това е работа за професионалисти, какъвто ти не си. Може да се окаже опасна. Знаеш ли какво е верига от непредвидени последствия? Ако се набъркаш в това, няма да контролираш ситуацията, едно ще повлече друго и не се знае докъде може да се стигне. Така че те съветвам — прибирай се вкъщи и забрави за тази история.

— Но какво ще стане с Литвиненко? — зададох тъпия въпрос, като си спомних развълнувания глас на Саша по телефона.

— Това не е твой проблем — отговори приятелят ми. — Той е голямо момче, знаел е какво рискува.

— Добре де, а ако той все пак отиде в нашето посолство, какво го очаква?

— Първо, няма да го пуснат вътре. Там мерките за сигурност са много сериозни, Анкара не е Копенхаген. Между другото, какви документи има?

— Не знам.

— Второ, ако все пак успее да влезе, с него ще разговарят консулски служители, чиято задача е — той се усмихна — никого да не пускат в Америка.

— Но той все пак не е обикновен кандидат за посещение — казах аз.

— Е, ако успее да докаже това, с него може да си поприказват… — той потърси подходящата дума — и други хора. По принцип може и да му окажат някаква подкрепа, но това ще зависи…

— От това, което той ще им предложи? — сетих се аз.

— Сече ти пипето.

— Нямам представа какво може да им предложи.

— Ето виждаш ли, нали ти казах, че не си професионалист — усмихна се моят познат. — По-добре забрави за всичко това.

— А ако заемем публична позиция? Ако организираме пресконференция?

— За турските медии ли? — усмихна се приятелят ми.

— Добре, всичко разбрах. Ще помисля. Ако все пак реша да отида там, искаше ми се някой тук да е в течение, за всеки случай. Нали все пак съм американски гражданин.

— Ние сме свободна страна, купуваш си билет — заминаваш — каза той. — Но имаш право — ако нещо се случи с теб, няма да е зле, ако в посолството знаят за теб. Имаш ли познати в Държавния департамент?