Артър Кларк - Звездата

Когато една звезда стане „свръхнова“, за кратко време тя може да заличи с блясъка си всички събрани накуп галактически слънца. През 1054 година това е било забелязано от китайски астрономи, но те не са знаели какво наблюдават. Пет века по-късно, през 1572 година, в съзвездието Касиопея блясва толкова ярка „свръхнова“, че се вижда на небето и през деня.

Задачата ни беше да стигнем до останките на една такава катастрофа, да възстановим събитията, довели до нея и да разберем причините. Бавно навлязохме в слоевете от концентрични кръгове газ, изхвърлен в Космоса преди шест хиляди години, без все още да се е разнесъл. Температурите бяха високи, действието на ярките ултравиолетови лъчи продължаваше, без вече да могат да ни навредят. При избухването най-горната част от обвивката се е отскубнала напълно от гравитационното поле. Образувалата се куха обвивка може да побере хиляди слънчеви системи, а в центъра тлее мъничкото фантастично формирование, в което се е превърнала звездата — „бяло джудже“, по-малко от Земята, но милион пъти по-тежко от нея.

Бяхме заобиколени от сияещи газови слоеве, които превръщат в ден нормалната нощ на междузвездното пространство. Летяхме към центъра на космическата бомба, детонирана преди хилядолетия, чиито нажежени до бяло частици все още се пръскаха на всички страни.

Бяхме пресметнали нужната скорост и бавно се носехме към свирепата малка звезда. Някога тя е била като нашето Слънце, но само за няколко часа е прахосала енергията, с която би могла да свети милиони години. Превърната в сгърчено нищожество, сега звездата скъпарнически пазеше ресурсите си.

Никой не допускаше, че можем да открием планети. Ако са съществували преди взрива, трябваше да са се изпарили, а частите им да се изгубят сред останките на избухналата звезда. Но въпреки това направихме задължителното проучване (както винаги, когато наближаваме непознато слънце) и се натъкнахме на далечен малък свят, обикалящ около звездата… Бушуващите пожари бяха изпепелили скалите и погълнали мантията от замразен газ, с която е била покрита преди катастрофата.

Кацнахме и открихме Хранилището.

Строителите се бяха погрижили за това. Монолитният знак над входа представляваше стопено чуканче, но още от първите панорамни снимки разбрахме, че това е дело на разум. Малко по-късно открихме разпрострялата се като континент радиоактивност, излъчвана дълбоко от скалата. Знаели са, че дори при разрушаването на пилона над Хранилището радиацията ще остане като неподвижен, но вечен ориентир, излъчващ сигналите си към звездите.

Космическият ни кораб тръгна право към исполинския център на тази мишена — като стрела към своята цел.

При построяването пилонът трябва да е бил поне миля висок, но сега приличаше на свещ, стопила се сред локвичка от восък. Цяла седмица пробивахме здраво споената скала — бяхме астрономи, а не археолози. Самотният паметник, издигнат с цената на огромен труд на възможно най-голямо разстояние от обреченото слънце можеше да означава само едно: цивилизация, очакваща своята гибел, бе отправила последното си предизвикателство към безсмъртието.

Не едно поколение ще се занимава с изследването на безбройните съкровища от Хранилището. Разумните същества са разполагали с достатъчно време да се подготвят — слънцето им е отправило първите си предупреждения дълго преди окончателния взрив. Всичко, което са искали да запазят, бе преместено в този отдалечен свят с надеждата, че ще бъде открито от други разумни същества и няма да потъне в забрава. Дали човешкият вид би се справил толкова добре? Или погълнати от мисълта за собственото си нещастие, бихме отхвърлили мисълта за едно бъдеще, което нито ще видим, нито ще споделим?

Само да бяха разполагали с още мъничко време! Можели са да пътуват между планетите на своето слънце, но не са били в състояние да прекосяват междузвездното пространство, а най-близката слънчева система е на сто светлинни години.

Дори ако не са били толкова смущаващо подобни на човешкия вид, колкото личи по скулптурите им, пак щяхме да им се възхищаваме и да скърбим за сполетялата ги участ. Бяха оставили хиляди визуални записи и машини за прожектирането им, от които бе лесно да се изучи писмеността им. Прегледахме много от тях и за пръв път от хилядолетия насам съживихме топлотата и красотата на една цивилизация, която ни е превъзхождала.

Те вероятно ни представяха само най-доброто, но кой би ги укорил за това? Гледахме как работят и как се забавляват, слушахме мелодичната им реч… Една сцена завинаги ще остане пред очите ми: деца на плаж с удивително син пясък играят с вълните досущ като земните деца. Чудати камшичести дървета обграждат брега; в плиткото гази, все още незабелязано, някаква огромно животно… А в морето потъва топло, дружелюбно, животворно слънце, което не след дълго ще изтрие спомена за невинното щастие…