Сузана Кларк - Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Мистър Хънифут имаше още много за казване в същия дух: той беше подготвил реч, в която възнамеряваше да изложи пред всички присъстващи чудните предимства за Британия от това откритие. Но така и не му се удаде възможност да произнесе повече от две-три изречения, защото всеки джентълмен в залата като че ли имаше свое мнение по въпроса, което трябваше тутакси да сподели с всички останали. Доктор Фокскасъл пръв прекъсна мистър Хънифут. Той се обърна към него от внушителния си черен трон с думите:

— Много ми е мъчно, сър, да ви гледам как петните магията — към която знам, че изпитвате искрено уважение — с невъзможни легенди и необуздани измислици. Мистър Сегундус — продължи той, отправяйки поглед към джентълмена, в чието лице виждаше причината за цялото това недоразумение, — не знам какъв е обичаят там, откъдето идвате, но в Йоркшир не се отнасяме с уважение към хората, които градят репутацията си за сметка на спокойствието на другите.

Това успя да каже доктор Фокскасъл, преди думите му да заглъхнат сред шумните и гневни възклицания на поддръжниците на господата Хънифут и Сегундус. Следващият джентълмен, който успя да надвика останалите, изрази учудване, че мистър Хънифут и мистър Сегундус са приели нещата толкова на сериозно. Явно беше, че Норел не е с ума си и не е по-различен от всеки друг луд, който ходи по улицата и крещи като обезумял, че е Кралят Гарван.

Силно въодушевен джентълмен с пясъчноруса коса изказа мнението, че мистър Хънифут и мистър Сегундус е трябвало да настояват Норел тутакси да напусне дома си и да пристигне победоносно с открит файтон (макар че беше месец януари) в Йорк, където пясъчнорусият джентълмен да осее пътя му с листа бръшлян 7. Един от най-старите господа край огъня страстно се зае да спори за нещо, но тъй като беше на години, гласът му бе доста слаб, а и в момента никой нямаше желание да разбере какво иска да каже старецът.

В залата стоеше висок чувствителен мъж на име Торп, джентълмен с оскъдни познания по магия, но със степен на здрав разум, рядко срещана сред магьосниците. Той смяташе, че мистър Сегундус заслужава поощрение за стремежа си да открие къде се е дянала практическата английска магия, макар че подобно на останалите не очакваше отговорът да бъде намерен толкова скоро. След като обаче разполагаха с отговор, мистър Торп беше на мнение, че не бива да го отхвърлят с лека ръка.

— Господа, мистър Норел твърди, че може да прави магии. Отлично. Ние не знаем много за Норел — всички сме чували за редките текстове, които се говори, че притежава, и дори само по тази причина мисля, че ще сгрешим, ако отхвърлим твърденията му, преди да сме ги обмислили. Но по-силните аргументи в полза на Норел са други: двама от нашето общество — сериозни учени — са видели Норел и са му повярвали — той се обърна към мистър Хънифут. — Вие вярвате на този човек: по лицето ви познавам, че е така. Видели сте нещо, което ви е накарало да повярвате. Няма ли да ни кажете какво е то?

Мистър Хънифут реагира малко странно на този въпрос. Отначало се усмихна с благодарност на мистър Торп, сякаш точно от това имаше нужда: от възможност да заяви на всеослушание причините, поради които бе повярвал, че мистър Норел може да прави магии. Той отвори уста да заговори. После спря, млъкна, огледа се наоколо, сякаш всички онези причини, които само преди миг му се струваха основателни, сега му изглеждаха нелепи и незначителни и езикът и зъбите му не можеха да оформят нито една от тях в състоятелно английско изречение. Той промърмори нещо за почтения вид и поведение на мистър Норел.

Членовете на йоркското общество не сметнаха това за задоволително (а ако имаха привилегията да зърнат вида и поведението на мистър Норел, щяха да го сметнат за още по-незадоволително). Торп се обърна към мистър Сегундус и каза:

— Мистър Сегундус, вие също сте видели Норел. Какво е вашето мнение?

За пръв път джентълмените от йоркското общество на магьосниците забелязаха колко блед е мистър Сегундус и някои от тях си спомниха, че днес той не бе отвърнал на поздрава им, сякаш не можеше да събере мислите си, за да формулира отговор.

— Зле ли ви е, сър? — любезно попита мистър Торп.

— Не, не — промърмори мистър Сегундус, — нищо ми няма. Благодаря ви. Но изглеждаше толкова объркан, че един от господата му предложи стола си, друг отиде да донесе чаша бяло вино, а въодушевеният пясъчнорус джентълмен, който бе предложил да хвърля листа бръшлян по пътя на мистър Норел, се изпълни с тайната надежда, че мистър Сегундус е омагьосан и че присъстващите могат да станат свидетели на нещо необикновено! Мистър Сегундус въздъхна и каза: