Керъл Кларк - Картината

Луис заобиколи бюрото и я целуна по бузата:

— Можеш да дойдеш винаги, когато поискаш.

Ивон отговори, че не е могла да намери телефона на братовчедката на Беси във Вейл.

— Мислех, че е записан на лист хартия в едно чекмедже в кухнята — смехът й не можеше да скрие нотката на досада в гласа й. — И тъй като не съм много запозната с кухнята … Беси се грижи за всичко тук и нямам представа къде може да го е оставила. Тя трябва да се върне в четвъртък. Не можеш ли да почакаш до тогава?

Реган беше разочарована, но продължи да говори спокойно.

— Разбира се. Но ако я чуеш, помоли я да ми се обади в Луис.

— Добре. Ще бъдеш ли у Кендра за вечеря? — попита Ивон.

— Да.

— Значи ще се видим там.

— Чудесно. Дочуване — и Реган затвори. — Ние с Кит ще ходим на вечеря у Кендра довечера. Искаш ли да дойдеш?

Луис нямаше нужда да отговаря. Само при мисълта за това той се пресегна за бутилката Тъмс, докато Реган си грабна палтото и хукна навън.

Тед Уиймс отвори вратата и покани Реган вътре. Той живееше зад Ритц Карлтон, където жилищата бяха модерни и имаха собствени балкони. Дневната беше светла и блестяща, с висок таван и чамов паркет. Беше пълна с листове хартия и книги, един компютър просветваше в ъгъла. Мястото напомняше на Реган за офиса на майка й.

— Съжалявам — рече той. — Работих цяла сутрин и не очаквах гости.

— Благодаря, че отделихте време, за да ме видите — каза Реган сериозно. — Много съм ви задължена.

Той взе палтото й и после го погледна така, сякаш не знаеше какво да прави с него. Накрая го хвърли на един стол.

— Кафе?

— Не бих отказала.

— Как го желаете?

— Само с мляко.

— Нямам мляко в къщата си.

„Тогава защо пита?“ — помисли си Реган.

— Черно ще бъде чудесно — отговори тя.

Когато той се оттегли в кухнята, Реган разгледа наоколо. Една от стените на дневната беше заета от библиотека, стигаща чак до тавана. Бърз поглед върху рафтовете показа колекция от книги за изкуството и историята. Пред камината на отсрещната стена бяха разположени удобни фотьойли и претрупан диван. Чудесно място да се скриеш в снежен ден и да си четеш.

— Ето, заповядайте — каза Тед, като се върна в стаята с две кани.

Реган го разгледа, докато избутваше един вестник и поставяше чашките на масичката за кафе. Беше на около четирсет, имаше черна коса, прошарена със сиво, напрегнато лице и носеше бабешки очила с телени рамки. Беше със сини кадифени панталони, бяла риза и стар сив пуловер. Нямаше вид на човек, който кара ски. Реган се надяваше, че той не е от онези интелектуалци, които презират обикновените разговори. Реши да започне по най-сигурния начин.

— Сигурно е страхотно да се живее в Аспен — каза тя, като последва поканата му и седна на едно от креслата.

Тед кръстоса крака и изви тежките си Л.Л. Бийн ботуши.

— Всъщност, аз съм тук само част от времето. Държа и апартамент под наем в Ню Йорк. От там започнах.

— Апартамент тук и апартамент там. Не е зле.

— Винаги съм обичал Запада и неговата история. Мислех, че ще бъде чудесно да живея тук, но никога не съм се отказвал и от града. За щастие, сега мога да си позволя и двете.

— А като писател можете да работите, където и да сте — рече Реган.

— Ами трябва да бъда там, където е историята ми — информира я Тед. — Моята серия за потомците на аспенските заселници не може да се напише в Пафкипси — той се засмя и очите му обиколиха стаята. — Пиша каквото ми се иска да пиша — продължи. — Освен това ми плащат от много места. Моите серии се издават от много, МНОГО вестници из цялата страна.

Реган повдигна вежди.

— Това не ми беше известно. Значи много хора, от много места са чели за Жералдин и нейната картина на Бийсли.

Тед се усмихна гордо.

— Доста хора ми се обаждаха за статията. Стари приятели. Роднини. Хора, които се интересуваха дали имам свободна стая, където могат да пренощуват, ако дойдат да карат ски.

Реган се усмихна.

— А имате ли?

Той махна с ръка.

— Опитах се да ги отблъсна, колкото можах. Това, което искам да правя тук, е да работя. Ако цяла зима тук непрекъснато влизат и излизат разни хора, никога нищо няма да свърша. Купих си нарочно жилище с една стая, за да нямам стая за гости.

„Какво приятелче“ — помисли си Реган.

— Значи прекарвате много време в работа? — попита тя.

— Работя по тези серии. Изграждам характери. Пиша върху историята на миньорските градчета в Колорадо. Занимавам се и със западното изкуство.