Керъл Кларк - Картината

Енгъс Людвиг стана от стола си и им махна за поздрав.

— Познахте. Аз съм Енгъс, най-старото конте в тази стая — изсмя се той тихичко. — Седнете, поръчайте си кафе и каквото там сервират тук.

Реган му се усмихна. Цялата му коса беше бяла, имаше набръчкано лице, но се държеше дружелюбно. Носеше ръждиво на цвят кадифено яке, бяла риза, вратовръзка и сини джинси.

— Ако нямате нищо против, съм довел още един човек — каза Тед.

— Колкото повече, толкова по-весело.

Запознаха се и Реган и Тед седнаха и си поръчаха кафе и сладкиш. Тед извади малкото си касетофонче и Реган се усмихна като се сети за Лари.

— Имате ли нещо против да записвам?

— Ни най-малко — усмихна се Енгъс. — Достатъчно ли силно говоря?

— Да — каза Тед, докато търсеше тетрадката в чантата си. — Бих желал да си правя и някои записки.

— От тук някъде ли сте, млада госпожо? — попита Енгъс Реган.

— Не. Живея в Лос Анжелос. Тук съм само за една седмица.

— Калифорнийско момиче, а?

— Родом от Ню Джърси — отвърна Реган.

Енгъс се усмихна широко.

— А аз съм момче от Сан Франциско, родом от Аспен. Предполагам, че затова сме тук днес заедно.

Тед си прочисти гърлото, за да вземе думата.

— Реган е посетила Жералдин Спуунфелоу миналия ден.

— Как е Жералдин — попита Енгъс, като се обърна към Реган и сложи ръка върху нейната.

— Изглежда добре — Реган коментира състоянието й само при тръгването, но не и при пристигането в нейната къща. — Вие сте я познавали?

Енгъс се облегна назад в стола си:

— Ние и двамата израснахме тук. На осемнайсетгодишна възраст заминах да уча в един колеж на изток. Тя трябва да е била на тринайсет, когато тръгнах. После почти не съм се връщал. Намирах си работа през лятото в различни градове, защото Аспен беше много малък тогава. Завърнах се по Коледа, когато бях на двайсет и четири. Беше 1938 и нещата тук бяха започнали да се развиват. Ски състезания и други такива — той спря за малко, погълнат от спомените си. — Беше прекрасен ден, всички бяха в коледно настроение и аз седях на бръснарския стол, когато тя мина покрай бръснарницата. Най-прекрасното деветнайсетгодишно създание, което някога сте виждали! Жералдин Спуунфелоу беше пораснала! Исках да изтичам на улицата, но косата ми беше мокра и си помислих — той повдигна вежди, — че и без това няма да направя много добро впечатление. Така че… — пак спря и погледна Тед. — Микрофонът хваща ли всичко, което говоря?

— Да, господине.

Енгъс се облегна назад и кръстоса крака. Реган се надяваше, че Тед е донесъл достатъчно касети.

— …Веднага щом ме подстригаха, отидох в заведението на дядо й, като се надявах, че е минала оттам. Дядо й беше там, но Жералдин — не. Попитах го дали мога да я поканя на среща.

— И той какво каза? — попита Реган и после се сети, че може би трябва да остави Тед да задава въпросите.

— Не каза „не“, но не ме и окуражи много. Той каза, че току-що са се върнали от почивка и че на връщане са пътували дълго с влак. Искали да бъдат сред семейството си за Коледа и били малко изморени. Каза, че може би друг път ще мога да я поканя. Аз се надявах да я срещна някъде в града и, разбира се, я видях в църквата. Изглеждаше като ангел. Но беше и много тъжна.

— Излизали ли сте някога с нея все пак? — попита Тед.

— Не. Само я гледах през пейките в църквата. Сигурно съм изглеждал като болна от любов крава. Имаше новогодишно празненство и мислех да я заведа там, но тя не ми даде възможност. Интересното е, че мога да кажа, че тя май ме харесваше. Но когато се приближих до нея след последния химн когато всички излизаха, не се реших да я заговоря. Беше Коледа и тя беше хубаво младо момиче, а аз — красив негодник! — Той се намръщи. — И трябва да знаете, че наистина бях такъв! Но тя не се интересуваше. От това, което прочетох в статията на Тед излиза, че не се е интересувала от никого през целия си живот.

— Каза, че е имала приятел миналата година — рече Реган.

— Наистина ли? — Гласът на Енгъс прозвуча възмутено, но после бързо се опита да прикрие реакцията си. — Няколко месеца по-късно трябваше да замина по работа в Калифорния. Тогава срещнах моята Емили и после никога не се завърнах да живея в Аспен отново. Ние се оженихме, аз се включих в бизнеса на баща й, моите родители се оттеглиха във Флорида, записах се в армията и изведнъж Аспен стана само спомен. До сега.

— Жералдин дарява много скъпа картина на музея. Казва се „Завръщане у дома“ — каза Тед.

— Спомням си тази картина — юмрукът на Енгъс удари по масата.