Керъл Кларк - Картината

Реган се намръщи.

— Чудя се дали сега не са се насочили към Аспен на Бийсли. Картината ще бъде изложена в четвъртък през нощта. Тя е последната, която не е заключена в някой музей. Кой знае какво може да стане?

— Разбирам какво искате да кажете. Наистина разбирам какво искате да кажете — очите на Тед се разшириха и заприлича на кукумявка. — Не се притеснявайте — засмя се той. — Пазачът на музея ще бъде там. Неговия прякор е Барни Пиколото.

Реган тихо се изсмя.

— Ето защо сте искали да ме видите? — попита той изведнъж.

Реган кротко се облегна назад и си прочисти гърлото:

— Както знаете аз съм частен детектив. Срещала съм се с Ибън Бийн, когото подозираме за кражбите тук, в Аспен. Някои смятат, че може да има нещо общо с кражбите във Вейл. Той просто не изглежда такъв тип …

— Съвсем различно мнение — интерпретира я Тед. — Моите източници казват, че работата във Вейл е била доста сложна. Че е била работа на хора от кръга на изкуството. Естествено, сега всички знаем, че Ибън Бийн е бил изпечен крадец на бижута. Може би приятелското му поведение е било просто фасада. Ако Ибън е бил в костюма на Дядо Коледа, той положително знае как да използва хората в момент, когато са най-благоразположени. Кой не би пуснал Дядо Коледа да използва тоалетната, за Бога.

— Аз просто не мисля, че всичко е било фасада — каза Реган. — Вчера посетих Жералдин Спуунфелоу. Тя беше много разстроена заради кражбите тук, в града и наистина вярва, че е бил Ибън. Аз мисля, че ако все пак Ибън има нещо общо със случилото се, той не действа сам. А може да има и двама отделни крадци.

— Не зная — Тед поклати глава. — Просто не зная. — Той се облегна назад, кръстоса отново крака и се почеса по бузата. — Значи Жералдин не проявява разбиране към Ибън, а? — изведнъж погледна часовника си. — Боже Господи! Имам уговорка да взема интервю от още един стар жител на града, потомък, който се завръща отново тук. Той се свърза с мен. Ще се учудите колко много хората обичат да четат за себе си във вестниците. Той каза, че е видял статията ми за Жералдин Спуунфелоу и че я познавал още от малка.

— Наистина ли? — очите на Реган светнаха.

— Искате ли да дойдете с мен? — попита Тед. — Той, изглежда, обича да говори.

„Този тип е пълен с изненади“ — помисли си Реган.

— Бих искала — каза тя и наистина го мислеше. Наистина гореше от желание да чуе за детството на Жералдин Спуунфелоу.

Реган си мислеше, че ходи бързо, докато не се наложи да мери крачка с Тед Уиимс. Той практически галопираше надолу по улицата. Само с две стъпки дългите му крака прескачаха множество плочки от тротоара. Минаха покрай зимната пързалка, спирката на автобусите и поредица от бутици само за някакви си секунди. Реган се чувстваше като малко дете, теглено от нетърпеливите си родители.

Малките сгради от дърво и тухли, покрай които минаваха, бяха толкова живописни и красиви като от картинка, че градчето изглеждаше като от приказка. Малкото селище на Аспен понякога приличаше на декор на филм; имаш чувството, че ако отвориш вратата на някоя къща, отзад няма да има нищо.

Докато продължаваха да бързат, Тед обясни как е направил връзката.

— Енгъс Людвиг ми писа от Калифорния, където е живял през последните петдесет и пет години и ми каза колко много е харесал статиите ми. Той спомена, че е познавал Жералдин Спуунфелоу на младини. Каза, че ще дойде по Коледа, защото иска да се върне отново тук и ще търси къща за живеене. Внуците му много обичали ските и той мисли, че ако купи някое място в Аспен, ще може да ги вижда повече. Мисля че ще излезе чудесна история: човек, израснал тук, се завръща на осемдесет годишна възраст.

— О-о, на осемдесет години ли е човекът?

— По телефона изглеждаше на двайсет.

Стигнаха да хотел Джером — един от най-старите хотели, реставриран през последните години и превърнал се в елегантно убежище на викториански Аспен.

Дневната беше обзаведена с ориенталски килими, традиционни дивани и столове, и стъклени масички за кафе с крачета от еленови рога. „В този край има много еленови рога — помисли си Реган. — Не бих желала да съм лос някъде тук“. Голямо коледно дърво запълваше ъгъла, а закачените на розовите тапети глави на елени гледаха в различни посоки.

Беше единайсет часа и те веднага влязоха в почти празната трапезария, където масите бяха с розови покривки и свежи цветя. Дълъг бар минаваше покрай една от стените, а драпираните прозорци стигаха чак до тавана.