Керъл Кларк - Картината

— Мога ли да ви помогна? — усмихна се на млада красива жена с черна, блестяща коса, облечена в скъпо кожено палто.

Жената й подаде парче бяла материя с петна от спагети по него.

— Поляха ме с червено вино миналата нощ. Можете ли да го изчистите?

— Разбира се, че можем — каза Макс, появил се изведнъж зад гърба на Ида. — Напиши бележка, Ида.

Ида се обърна към него и каза кисело:

— Как ми се иска да се бях сетила и аз за това — тя си наплюнчи пръста и откъсна най-горния фиш от купчинката за приеманите стоки. После взе бялата дреха. — Къде е останалата част, скъпа?

Клиентката се втренчи в нея с неразбиращ поглед.

— Това е всичко.

— Секси — измърмори Ида. „Трудно е да повярваш, че е дреха — помисли си тя, докато пишеше името на жената. — Сигурно се разтяга повече от гумен пръстен. Аз бих я взела за вратовръзка“. — Ето готово — подаде копие от бележката на клиентката. — Утре добре ли е?

— Разбира се. Ще се видим тогава.

Ида отново погледна часовника на стената. „Не трябва да бързам толкова — помисли си тя. — Но днес просто нямам търпение“.

След време, което изглеждаше като вечност, стрелките на часовника най-сетне се спряха на дванайсет и два. Беше време да тръгва и да започне новата си работа, сблъсквайки се с богатите и известните.

След като си взе топъл душ, Реган се почувства готова да поеме предизвикателствата на деня. Слезе в офиса на Луис и го намери да говори по телефона.

— Здравей, скъпа — прошепна той и след това заговори в слушалката. — Този купон ще бъде невероятен. Всички ще дойдат … Кой? … Казах всички. Ще присъства почти цялата преса. Най-доброто в града … Ще ти изпратя по факса копия от вестниците — затвори телефона и погледна към нея. — Ще дойдат от всички национални издания, а културният редактор на „Аякс Булдог“ ми каза, че имали много покани, но ще гледат да успеят да дойдат. О, моля те … — той отвори чекмеджето на бюрото си и извади шише Тъмс. — Гълтам тези неща като бонбони.

— Това са от онези, които Ибън има в медицинската си чантичка.

— Хич не го споменавай — предупреди Луис. — Вторник е и аз съм все още в бизнеса. Има още само два дни, за да ме погуби. Как беше леглото ти?

— Кит каза, че е била толкова изморена миналата нощ, че би заспала и върху пирони, но при други обстоятелства …

— Ще видя дали мога да намеря нещо друго. Всичко е пълно. Всяко легло в къщата е заето. Ще ходиш ли на ски?

— По-късно. Е Луис, познаваш ли човека, който написа статията за Жералдин?

— Виждал съм го няколко пъти. Защо?

— Не знам. Просто искам да поговоря с него за картините.

— Не забърквай повече проблеми.

— Няма. От статията изглежда, че разбира много от изкуство. Мисля, че може да ни помогне. Може би ще е интересно да чуем мнението му за това, което става, а и за картината във Вейл. Би ли му се обадил заради мен?

Луис сложи ръката на сърцето си.

— Реган, последното нещо, от което се нуждая сега, са още критични публикации в пресата.

— Какво ще кажеш за старата мъдрост: „Не ме интересува какво говорите за мен, докато пишете правилно името ми“.

— След четвъртък може да пишат каквото си поискат — каза Луис докато вдигаше телефона и набираше Аспен Глоуб. — Тед Уиймс, моля … А-а … Добре, обажда се Луис Олтайд от „Силвър Майн“ … Може ли да получа домашния му телефон? Един частен детектив иска да разговаря с него по случая, по който работи… — Луис намигна на Реган, прекъсна връзката и набра номера на Тед.

Реган седя в страхопочитание докато Луис провеждаше телефонен разговор, който би накарал сърцето на всеки учител по драма да запее. Той говореше толкова дискретно, толкова убедително, толкова изпълнен с възхищение към Реган и толкова решен да подпомогне властите при разследването на това, което изглеждаше, че е престъпен гуляй на Ибън. Накрая затвори телефона.

— Беше по-лесно, отколкото си мислих. Каза да отидеш в апартамента му веднага. Не е далеч от тук — Луис написа адреса и го подаде на Реган. — Той ще ходи да дава интервю след малко.

— Луис, това е страхотно.

— Сега ти се отплатих за вчера.

— Разбира се, кукличко. Ти даде смисъл на живота ми. Сега ще тръгвам — Реган се изправи. — А да, искам да се обадя на Ивон Грант набързо, за да видя дали е намерила телефона на Беси.

— Заповядай — подаде й телефона Луис. — А после се разкарай от тук. Изнервяш ме.

— Мислех, че се радваш на присъствието ми — каза Реган с подигравателен глас.