Керъл Кларк - Картината

— Продължавай, забавлявай се — прошепна Ибън, — но ако не направиш нещо, за да се примириш с положението си, скоро ще започнеш да се притесняваш повече.

— Хич и не мисля за примирение — гласът на Беси се повиши и Ибън изшътка.

— Не им давай да разберат, че си разстроена — предупреди я той. — Няма да помогне, уверявам те.

С по-спокоен глас Беси започна отново:

— Не мога да приема факта, че и двамата сме отписани. Защото ние сме, нали? Нали не мислиш, че ще ни пуснат живи от тук? Не, нали? Можем да свидетелстваме срещу тях.

Ибън изпитваше желание да почеше наболата си брада. Не се беше бръснал вече повече от седмица. При нормални обстоятелства тази почивка би му доставила удоволствие. Бръсненето беше такава досада, но сега би дал всичко за леген топла вода, малко пяна и хубаво остро ножче за бръснене. Ех, колко хубаво щеше да бъде! А защо не и душ? Ще трябва скоро да му дадат тази привилегия, човешко е все пак.

— Не се отчайвай, Беси — каза бавно той. — Ще измислим нещо. Както знаеш, бях добър играч на времето си…

— Точно за това говорят всички в града — прекъсна го Беси.

— Благодаря, Беси — въздъхна Ибън. — Срам ме е да призная, че престъпих закона…

— И не един път. Сега всички мислят, че си един неблагодарен мухльо, който изигра Кендра и Сам Ууд, когато му се довериха.

— Но аз, все пак, не съм го направил, нали? Единственото, което казах е, че мога да използвам опита си да отвлека вниманието на хората. Повечето хора са страшно разсеяни и човек просто трябва да се възползва от това — той снижи глас. — Да погледнем нещата в очите. Уилийн не е Айнщайн. Мм-м, да. Отвличане, отвличане, отвличане и хоп — чантичката ти е изчезнала от облегалката на стола, дори и в най-добрия ресторант. Хоп, и любимата ти огърлица е само спомен.

— Не мисля, че бижутата или портмонето на Уилийн ще ни помогнат много, Ибън — изсумтя Беси.

— Не говоря за това.

— Тогава за какво говориш изобщо? — гневното шепнене на Беси, определено беше дразнещо. — Хванали са ни двама загубеняци, които най-вероятно ще ни убият. Ще трябва да се измъкнем някак от тук. Разбрано!

— Има една стара поговорка, Беси: „Ако можеш да си задържиш главата, когато всички около тебе губят своите и обвиняват теб за това“… — той млъкна веднага, когато чу вратата на спалнята да се отваря.

— Как беше първата ви нощ заедно? — попита Уилийн с изморен, провлечен глас.

— Уилийн, наистина трябва да ме пуснеш да взема душ — рече Ибън с патетичен тон.

— Джуд е там в момента — отговори тя практично.

— Моля те — изхленчи Беси. — Лежа до него. Аз също бих се изкъпала, но поне го направих вчера.

Уилийн се почеса по носа.

— Нямаме много пешкири тук. Тези, които използваме, са малки и скъсани и с тях не можеш да подсушиш даже и бълха. Луксозна почивка в Аспен, а?

„Пешкири“ — помисли си Ибън. — „Таман си бях купил няколко! Точно две торби. Една от тях, срам ме е да си помисля, занесох в къщата на Кендра, за да не използвам нейните хубави кърпи. Другите така и не занесох в апартамента си на следващия ден. Те все още са в багажника на колата!“

Колата, която е паркирана отзад! Ибън ги беше купил от любимия си магазин Мишмаш във Вейл. Беше отишъл там в петък, за да напазарува за Коледа. „Не че имам на кого да подарявам толкова подаръци“ — помисли си той натъжен, но обичаше тази традиция.

Мишмаш беше едно от онези места, където се продават най-разнообразни неща — от декоративни чинии с рисунки на Скалистите планини и пластмасови глави на кучета на пружини, които се поставят на задното стъкло на колата и се клатят така, че подлудяват шофьора на превозното средство, до нестандартни кърпи, бельо и чорапи. Понякога отнемаше доста време, за да си избереш нещо от ужасно изглеждащите стоки, забутани в дъното на кошовете, но с малко търпение той обикновено си тръгваше с поне половин дузина прилични покупки и поне три-четири чифта чорапи. А този път — със зелените кърпи.

Бутиците на Аспен бяха станали толкова изискани, че не можеше да се намери магазин в пределите на града, в който продаването на всекидневно бельо да се счита, че си струва грижите. Аспенчани сигурно си го доставяха по пощата чрез фирми, търгуващи по каталог или пък обикаляха наоколо, за да си го намерят. „Това ми било прогрес“ — помисли си Ибън.

— Никога няма да се сетиш, Уилийн — каза той възбудено.

— Не, най-вероятно няма — съгласи се тя, търкайки очи.

— Имам цяла торба с чисто нови кърпи в багажника на колата. Ако отидеш да ги вземеш, всички ще сме доволни.