Керъл Кларк - Картината

— Кит. Ставай.

— Благодаря на Бога, че съм толкова уморена — отвърна тя. — Иначе никога нямаше да заспя. Това легло е доста…

— Напомня ми за креватите в Свети Поликарп — каза Реган. Обзавеждането и водопроводната инсталация там, наистина не бяха идеални. — Утре аз ще спя на него.

— Не се притеснявай. Ще се оправя. Другата седмица имам час при лекар по хиропраксис — отвърна Кит докато ставаше и влизаше в банята.

Реган си легна и се зави. „Чувствам се виновна“ — каза си тя и погледна към леглото на Кит. — „Ох, добре. Утре ще видя дали Луис не може да намери нещо по-добро“.

Беше весела вечер. Всички бяха отишли на вечеря и после отидоха да танцуват. Лари ги беше представил на всички наоколо. Той определено си беше сбъркал призванието. Беше велик зъболекар, но всъщност трябваше да стане пътуващ общественик. Сигурно нямаше човек, когото той да не познава.

Когато тя и Кит се бяха прибрали, нямаше никакви съобщения за тях. Реган взе бележника си и драсна няколко бележки. Обади се на Ивон. Не беше я чувала тази вечер, а много искаше да се обади на Беси. Надяваше, че Ивон е намерила телефона на братовчедка й. Докато танцуваше й хрумна друга идея. Да се свърже с репортера, който беше написал статията за Жералдин във вестника. Реган не знаеше защо, но смяташе, че може да помогне. Той правеше репортажи за хората от града. Беше разпознал „Завръщане у дома“ на Бийсли. Може да има някаква идея за обира във Вейл. Няма да навреди. И може би ще хвърли малко светлина върху Жералдин. Може даже да познава Ибън. Каквото и да е. Реган си записа и остави писалката.

Кит излезе от банята.

— Обзалагам се, че майка ти ще хареса Стюарт. Като си помисли само, че ще носи от тези малки сладки дрешки за бъдещите й внуци.

— Не й казвай — отвърна Реган. Следващата вечер щяха да вечерят у Кендра. — Няма нужда да й даваш напразни надежди.

— Слава Богу, че брат ми има три деца — възкликна Кит. — Иначе майка ми щеше да ми меле на главата, че трябва да продължавам родословието. Трябва да знае, че нямам късмет с мъжете. Би ли искала тя да предам този ген в рода ни?

Кит и Реган се погледнаха.

— Да — казаха и двете в един глас.

— Каквото и да струва, но да се сдобие с внуци — допълни Реган.

Кит повдигна одеалото и се пъхна в тясното легло.

— Моят малък, собствен рай — промърмори тя. — Ще прегърна тази преградка и ще си представям, че е мистър Прекрасен.

Реган загаси лампата.

— Колкото повече мисля за това — изрече Кит в тъмнината, — толкова повече се убеждавам, че този тип е точно за теб. Трето поколение семеен бизнес. Живее в Ню Йорк, а майка ти ще се радва да се върнеш там. Той е от старо семейство от Масачузетс…

— И в Обществения регистър — иронично отвърна Реган. — Не го забравяй. Той със сигурност няма да ти позволи да го забравиш. Ако минавайки го беше споменал още веднъж, щях да го ударя.

— Трий. Изтривай. Не записвай. Презаписано — каза Кит.

Реган усети, че заспива. От другия край на стаята тя чу как най-добрата й приятелка я пита:

— Реган, знаеше ли, че новите портативни компютри имат възможност да …

— Млъквай, Кит — промърмори Реган и бързо заспа.

Ибън се надвеси над Беси:

— Ставай!

— Искаше ми се да те изритам от леглото — изкиска се Беси сънено. — Хъркаше толкова силно през нощта, като че ли в устата ти беше забоксувал самосвал.

— Нека този, който е без грях да хвърли първия камък — — изрецитира Ибън. — От твоята половина на леглото също се чуваха звуци, които определено не подобаваха на една дама, но да си ме чула да се оплаквам.

— Никоя дама няма да тръгне с теб.

Настъпи дълга пауза. Лежаха без да мърдат, крайниците им се бяха схванали. Накрая Ибън промълви:

— Знаеш ли, сега сме само двамата. Трябва да се опитаме да направим нещо.

Беси се отдръпна колкото може по-далеч от него. Чувстваше, че прическата й бавно се разваля.

— Никой не знае, че ме няма. Мислят, че съм при братовчедка ми във Вейл. И дори не знам дали си е вече в къщи. Оставих й само едно съобщение. Ако не се прибере през следващите няколко дни, няма да липсвам на никого.

Ибън пое дълбоко въздух и го издиша бавно.

— Очи, които не се виждат, се забравят.

— Ти си идиот.

— Съжалявам, Беси. Разбирам чувствата ти, но съм тук по-дълго от теб. Човек започва да гледа философски на нещата.

— Кой можеше да предположи, че ще свърша в една торба със Сократ? — промърмори Беси на себе си.