Керъл Кларк - Картината

Моментното й раздразнение се смени с чувство за срам от самата себе си и уважение към дядо й, докато четеше, че едва на двайсет години ходел да бере ряпа в една ферма в горен Ню Йорк. Устните на Жералдин се движеха докато четеше. „Бях малко кльощаво момче със закърпени панталони, което се опитваше да живее. Дори след толкова години, откакто имам заведението си, гледката на ряпа още може да ме разплаче“.

Жералдин вдигна замъгления си поглед от книгата. „Той беше толкова добър към мен — помисли си тя. — Толкова внимателен. Кой друг, ако не дядо, имаше таланта да стане един от най-преуспяващите хора в Аспен. Той го беше постигнал най-много с година и половина образование в училище. А какъв разказвач беше! Дали му прякор Сребърният Език, след като го поканили да говори на годишния пикник по случай четвърти юли“.

Тя погледна към портрета му. „Не искам да проявявам неуважение към теб. Но може да ми отнеме дни, за да разбера дали си писал за онова време или не. Мисля, че намерих някой да ми помага, но тя ще остане само една седмица тук. Иначе, дядо, ще трябва да прекарам часове в четене на подробности за всеки ден от целия ти живота, който изглежда си описал в този дневник“.

„Кога ли го е писал?“ — чудеше се Жералдин, връщайки се към спомените му. Трябва да е било късно през нощта. По време на половингодишното си пътешествие с него беше разбрала, че страда от тежко безсъние. „Сигурно е използвал онези тихи часове около полунощ, за да излива душата си на хартия. Аз пък най-много мразя като се събудя в три часа посред нощ и не мога да заспя отново — помисли си тя. — Изнервям се прекалено много, за да мога да свърша каквото и да било“.

Около полунощ, използвайки очилата, за да си отбележи страницата, тя затвори книгата и я отнесе в спалнята. Сложи я на нощното шкафче до леглото си. „Надявам се, че е вътре — рече си тя. — Надявам се. Надявам се. Надявам се“.

Докато заспиваше си каза, че от това което е прочела досега излиза, че дядо й е писал за всичко. Което означава, че със сигурност е написал и за онова.

— Толкова съм уморена, че мога да си легна направо с дрехите — въздъхна Кит, когато Реган отключи вратата на стаята им.

— Мислех, че ескортът ти тази вечер ще те държи будна цяла нощ — каза Реган.

— Господин Търся и Поправям — отговори Кит, когато влезе в стаята и се просна на детското подвижно легло, приготвено за нея. — Не мисля така. Изглежда, си хванала някой, който може да предложи нещо. Например невероятното си лице.

— Аз не съм го хващала, Кит — изпротестира Реган. — Той е приятен, това е. Ако питаш мен, е прекалено претенциозен. И е прекалено хубав. Той от тези, с които не можеш да се надяваш за по-дълга връзка.

— Кратките връзки са идеални за мен — отвърна Кит. Разкопча якето и свали обувките си. — Какво искаш, та ние сме тук само за една седмица. Не иска ли да отиде на ски с теб утре?

— С нас. Да не би Дерууд да не иска да кара ски и с теб?

— Не разбрах. Когато започна да говори за компютрите на бъдещето, започнах да се отнасям.

— Повярвай ми, мисля, че ще е с нас.

— Той ми каза, че бил страхотен скиор — каза Кит. — Страхувам се само от возенето в лифта. Ако трябва да слушаш историята на микрочипа, ще ти се стори много повече от петнайсет минути. Можеш ли да си представиш хората, които ще бъдат с нас в кабината? На половината път ще искат да скочат.

— Той не е толкова лош. Всъщност, дори е приятен — отговори Реган. — Стюарт не спря да говори за училището си с интернат и непрекъснато ме питаше дали познавам този или онзи. Когато му казах „не“ за деветдесет и девети път, бях сигурна, че ще си тръгне. Но той явно не се притесни.

— Той те хареса. Сигурна съм. Докато се бях отнесла от разговора с Дерууд, го наблюдавах.

— Отнасянето ли е твоят нов свят?

— Ъ-ъ?

Реган поклати глава, отиде в банята и взе хавлията от вратата. Облече я и завърза колана на кръста си.

— Ставай, Кит. Не заспивай с дрехите — провикна се тя.

— Научих го от теб. Твоите пижами останаха така и неразопаковани през всичките четири години в колежа.

Реган се засмя.

— Измислих нов термин за теб. Балонизираш — тя затвори вратата на банята. През следващите три минути изми лицето и зъбите си и взе калциевите си хапчета, защото беше чела много статии за необходимостта да се вземат превантивни мерки срещу остеопорозата.

Когато се върна в стаята, очите на Кит бяха затворени. Изобщо не беше помръднала.