Керъл Кларк - Картината

— Това не го вярвам — каза Беси. — Ръцете ни са завързани отзад, краката оковани за рамката на леглото.

— И даже не сме влюбени — коментира Ибън.

— Много смешно.

— Надявам се не мислиш, че това е моята представа за добро прекарване, госпожице.

— Името ми е Беси.

— Приятно ми е.

— Мисля, че сме се срещали и преди. Иска ми се никога да не се беше случвало — сега нямаше да съм забъркана в тази бъркотия — изсумтя Беси.

— Така ни било писано — философстваше Ибън. — Затова ли си в такова лошо настроение? Само защото миналата година ботушите ми бяха кални? Трябваше да сложиш приветствено килимче отвън за дядо Коледа да си избърсва краката. Жали малко чувствата ми. Обвиняват ме за всичко.

— Верига от събития. Съдбата си играе с живота ни — изръмжа Беси. — Как можех да знам, че като си върша работата, проверявайки ботушите на дядо Коледа, ще стигна до тук? — Когато Джуд и Уилийн бяха тръгнали обратно в града, Беси беше информирала накратко с язвителни думи Ибън как се беше натъкнала на тях в бара. — Затънали сме до гуша.

Часовете минаваха и те говореха все по-малко. Джуд и Уилийн бяха изключили телевизора, докато връзваха Беси за леглото и после бяха забравили да го включат отново. Нито една лампа в цялата къща не беше запалена. В спалнята беше тъмно като в дупка.

— Не знам какво ще правим — отчаяно въздъхн Беси. — Нито знам какво ще правят с нас.

— Защо не си починем малко? — предложи Ибън. — Има една стара поговорка, която казва, че утрото е по-мъдро от вечерта. Или нещо подобно. Сигурно ще получим вдъхновение и ще измътим някакъв план как да се измъкнем от тук.

Беси въздъхна и се опита да намери удобна положение за главата си. С нейната невероятна прическа това не беше никак лесно. Купищата коса, прикачени към скалпа й с безброй фиби, не позволяваха на главата й да потъне във възглавницата. Това й напомни за времената, когато жените е трябвало да носят ролки и в леглото, ако са искали да изглеждат що-годе прилично. Ако си беше вкъщи сега, щеше да махне всички фиби и да се среше. Най-малко стотина разресвания. Мисълта, че не е в удобното си легло, обкръжена от любимите си вещи, я правеше нещастна.

— Надявам се, че не говориш на сън — обърна се тя към причинителя на нейното нещастие.

— Приятни сънища — отговори Ибън и затвори очи.

Половин час по-късно двамата се събудиха от отварянето на задната врата. Миг след това Уилийн надникна в спалнята и погледна към тях. Голата крушка хвърляше дразнеща светлина право в очите им.

— Надявам се, че не ви събудих — изхълца тя.

„Май си е пийнала“ — помисли си Беси, затваряйки очи.

— Вие двамката май ще трябва да отидете до гърнето, защото аз със сигурност трябва. Джуд ме изпревари и сега трябва да чакам. Чудесно си прекарахме …

„Чудя се колко ли чашки е обърнала“ — помисли си Ибън.

— …и имахме страхотен късмет. Взехме визитката на някакъв тип, който бил зъболекарят на звездите — Уилийн хлъцна отново. — А-а, извинете ме. Както и да е, питах го какви звезди и той ми казва Нора Реган Райли. Аз казвам да, това име ми е познато. А той ми вика, че е писателка. Аз поглеждам към Джуд и казвам високо „Реган Райли“. И зъболекарят се изпуска — „Тя също е тук! Дъщерята! Искате ли да я видите?“ — Уилийн започна да се смее истерично. — И ние се видяхме с Реган Райли. Знаете ли какво, момчета? Тя хич не се тревожеше за вас. Тя се веселеше. С някакъв готин пич, бих добавила.

Джуд се приближи към нея на вратата. Тя вдигна ръка към лицето му.

— Разбира се, не толкова готин като тебе, Джуди.

— Хайде да си лягаме, Уилийн. Каза достатъчно.

— Звучи като предложение, което не мога да откажа, скъпи — изкикоти се тя.

„О-о, Боже мой — рече си Ибън. — В опасност ли е Реган Райли сега? Беси с нейната голяма уста“.

Жералдин седеше в стола си от часове увита в шал и погълната в опита си да разшифрова историята на живота на дядо си. Беше й ужасно трудно. Ситни букви, избеляло мастило, отвратителен правопис, задраскани думи, които почти бяха пробили дупки в изсъхналите крехки страници, приличащи на пергамент-всичко това допринасяше за бавното й напредване и я караше да дава честа почивка на изморените си очи. Потокът от мисли, прескачащ от една тема на друга без никаква рима или причина, наистина я вбесяваше.

— Какъв си мисли, че е бил? — промърмори на себе си тя, докато обръщаше внимателно следващата страница и нагласяше увеличителните си очила. — Джеймс Джойс?