Керъл Кларк - Картината

Той изчака докато Джуд и Уилийн завързаха Беси и Ибън и заминаха за града. Изключи телевизора и им помаха за довиждане. „Сигурно ще се видим по-късно, деца.“

Когато неочакваните й гости си тръгнаха, Жералдин се върна в плевнята да поработи още известно време. Надяваше се, че не е направила грешка с щедростта си към този приятел Луис, но хареса Реган. Изглеждаше свястна и умна, не като онези хипита, които нахлуха в Аспен през шейсетте, и не правиха нищо друго освен да свирят на китарите си и да пеят за мир.

Беше близо пет часа когато Жералдин установи, че се е вкочанила и й е студено. Освен едно ведро, което дядо й вероятно е използвал през младите си години, този следобед беше безплоден. Всичко, което намери, беше боклук. Чисто и просто боклук.

Жералдин беше готова да се прибира, когато нещо я накара да се изправи на пръсти и да провери дали рафтът, който беше чистила през последния един час, е съвсем чист. Имаше ли там още нещо? Светлината на лампата, окачена отгоре, не беше достатъчна да разпръсне тъмнината там, където рафтът се срещаше с наклонения покрив.

Тя извади фенера от колана си. Носеше го, за да открива вероятни съкровища, стаени под купчини какво ли не. Насочен към полицата, тънкият лъч светлина разкри дебела книга, нещо като счетоводна книга или фото-албум.

Жералдин придърпа един стол, стъпи на него и протегна ръка. Рафтът беше толкова дълбок, че тя едва успяваше да докосне с върховете на пръстите си края на книгата. С много усилия най-накрая успя да я измъкне. Освети корицата, като се надяваше да намери стари снимки на дядо си и на семейството й. Избърса праха отгоре и ахна, когато видя инициалите на дядо си, изписани със сребро, блещукащи на фона на червенокафявата кожа. Б.С.

Когато отвори първата страница очите й се напълниха със сълзи.

„Историята на моя живот“, от Бъртън Спуунфелоу.

С двете си ръце тя я придърпа към себе си. Почти забравяйки да угаси лампата и да заключи вратата на плевнята, тя се втурна към къщата и си наля малко Уайлд Търки. Запали огъня, намести се в люлеещия се стол, който беше любимото място на дядо й и погледна към портрета му, който толкова много обичаше — изправен, в най-хубавите му дрехи, подпрян на бастуна си. Тя вдигна чашата си за наздравица.

„Както ти би казал, почтени дядо, «Долу колебанието».“ Жералдин глътна уискито на един дъх и си избърса устата. „Сега вече съм готова да разкривам тайните ти“. Особено една, за която тя се надяваше, че е написал.

В джипа, на път към дома си, Дейзи говореше сама на себе си. „Всеки обича масажите“. Двете семейства, Ууд и Райли, бяха оценили високо работата й, докато масажираше вдървените им мускули и отпускаше скованите им стави.

Докато работеше върху Кендра, Дейзи беше пуснала най-успокояващата, според нея, касета. Тя я харесваше, защото това бяха звуците на океана — леко плискащите се на брега вълни и писъците на няколко чайки във въздуха. За съжаление, тя напомни на Кендра за една от най-любимите й картини, един морски пейзаж, който беше купила от Кейп Код и сега беше сред откраднатите.

— Мисля, че ще е по-добре да смениш касетата — беше й казала. — Тази ме изнервя.

— Няма да се караме — беше отговорът на Дейзи. — Мислех си, че ще ти харесва, защото телата ни се състоят предимно от вода. Както и цялата планета. Затова така ни тегли морето, нали знаеш?

— Точно така, по същия начин, както моите картини притеглиха Ибън — беше отвърнала Кендра, затваряйки очите си.

Дейзи разбра, че бяха стигнали до момента, когато клиентът не желае да мръдне и мускул, в това число и устата си. Масажът щеше да продължи в мълчание.

Сега Дейзи зави по пътя към дома им и се усмихна. Хубаво е да си у дома.

В къщата Ида стоеше пред купа със смляно месо и оформяше кюфтетата с ръце.

— Не се безпокой, скъпа, това са хамбургери с пуйка — каза тя, като повдигна очилата си с кокалчетата на ръката.

— Не съм казвала нищо — засмя се Дейзи. Окачи якето си на закачалката до задната врата, където висяха един куп палта и шалове, а ботушите стояха в малки локвички разтопен сняг.

Ида бръкна във фризера, извади парче замръзнала царевица и я сложи на дъската. Вдигна чука и нанесе силен удар.

— Как ти мина денят, скъпа? — попита тя.

— Чудесно — отвърна Дейзи. — Имам няколко добри новини за теб.

Ида погледна към нея.

— Какви?

— Намерих ти друга работа.

Болезнена и тъжна гримаса мина през лицето на Ида.