Мери Кларк - Грешникът

Всички се суетяха, както винаги преди празник. Цветарите притичваха напред-назад и слагаха навред из къщата огромни букети. Хората от фирмата за организиране на тържества редяха масите. Джуъл, вятърничавото двайсет и две годишно гадже на Джуниър, потракваше с високи токчета и се пречкаше на всички. Издокарани в смокинги и папионки, доверените хора на Джуниър и Еди се бяха събрали на тумба и приличаха на изпечени негодници, каквито всъщност си бяха.

Преди да излезе от къщи, Чарли волю-неволю изслуша поредното конско на жена си.

— Чарли, тия Баджетови са си мошеници — каза му тя. — Всеки ще ти го каже. Крайно време е да им заявиш без недомлъвки да си търсят друг адвокат. Чудо голямо, като са построили ново крило в старческия дом! Да не би да са ги спечелили с честен труд тия пари? Предупредих те аз преди петнайсет години да не се хващаш с тях! Но кой да слуша! Пак ще извадиш късмет, ако не свършиш в багажника на някоя кола. Разкарай се оттам. Имаш предостатъчно пари. На шейсет и две години си, толкова си се изнервил, че подскачаш насън. Искам внуците ти да те познават жив, а не да целуват преди лягане снимката на дядо си.

Нямаше смисъл адвокатът да обяснява на жена си Мардж, че не може да се махне. Навремето бе смятал да поеме само правните проблеми на братя Баджет. Но колкото и да му беше криво, не можеше да не признае, че с какъвто се събереш, такъв ставаш. Не веднъж и дваж братята го бяха карали да попритисне свидетелите на обвинението и да им намекне, че е в тяхна изгода — финансова и чисто физическа, да забравят едно или друго. Така бе спасил от затвора братята, обвинявани в какво ли не: лихварство, уговорени баскетболни срещи, букмейстърство. Ако откажеше да изпълни някое тяхно искане, ако ги напуснеше, все едно да сложеше край на живота си.

Братя Баджет се бяха изръсили с тлъста сума — цели два милиона долара, за крилото в старческия дом, което щеше да носи името на майка им, и благодарение на това можеха да разчитат, че на празника по случай осемдесет и петия рожден ден на майка им, която бе далеч от тук, ще се стече каймакът на обществото: двамата сенатори от щат Ню Йорк, председателят на Комисията по здравеопазване към Конгреса, какви ли не кметове и знаменитости, целият управителен съвет на старческия дом. Само той включваше някои от най-известните имена в Лонг Айланд.

Щяха да присъстват общо седемдесет и пет души — все хора, способни да дадат на братята ореола на достопочтеността, до който те така усърдно се домогваха.

Беше много важно празникът да мине добре.

Гостите щяха да бъдат посрещнати главно в големия салон, помещение, което в много отношения приличаше на бална зала в дворец на френските крале. Варакосани стени, позлатени столове с усукани тънки крачка, изящни масички от скъпо-прескъпо екзотично червеникаво дърво, атлазени завеси, гоблени. Над всичко това властваше високата два етажа мраморна камина в стил от петнайсети век, окичена с какви ли не херувимчета, еднорози и ананаси. Джуниър беше обяснил, че „ананасовото дърво олицетворява късмета“, и бе наредил на декоратора да се постарае в копието на камината да има повечко такива дървета и да забрави другите заврънкулки.

Така се бе получило помещение — паметник на лошия вкус, каза си Чарли. Направо не му се мислеше с какво око ще погледнат тузарите на всичко това.

Началото на празника беше насрочено за пет часа, а краят — за осем. За гостите бяха подготвени коктейли, ордьоври и отрупана с какво ли не шведска маса. За забавленията щяха да се погрижат изгряващата рок-звезда Били Камбъл и майка му Нор Кели, бивша кабаретна певица. Бяха много популярни на Северния бряг. Апогеят на тържеството беше насрочен за седем и половина, когато щеше да бъде осъществена сателитна връзка с майката на братя Баджет във Валония, та тя да чуе как насъбралите се пеят „Честит рожден ден, Хеди-Ана“.

— Сигурен ли сте, че храната ще стигне? — попита Джуниър шефа на фирмата за организиране на тържества.

— Не се безпокойте, господин Баджет, поръчали сте храна, с която ще нахраните цяла войска — усмихна се мазно-мазно Конрад Вогел.

— Не съм ви карал да храните войска. Питам ви има ли достатъчно отбрани ястия, така че, ако на някого му се услади нещо и той излапа цял тон, да не ми кажете, че то се е свършило.

Чарли Сантоли видя как Вогел се гърчи под смразяващия поглед на Джуниър. „Недей така, бе, Джуниър, ще умориш човека“, помисли си.

Вогел начаса разбра какво му казват.