Стивън Кинг: Постепенно ти влиза под кожата

Старият Клът и неговият внук Анди доста се отчуждили, и причината за това е собствеността върху грозната къща на Джо Нюъл… въпреки че има и други, по-лични причини, които кръжат под повърхността — няма съмнение, че винаги има такива. Темата изскочила една вечер, когато дядо и внук — и двамата овдовели — се наслаждавали на една съвсем прилична вечеря в къщата на младия Клът в града.

Младият Анди, който по онова време не беше изгубил работата си в полицейския участък на града, се опитал да обясни на дядо си (доста самонадеяно), че „Предачници — Южен Мейн“ не са имали нищо общо с бившите предприятия на Нюъл в продължение на години, че действителен собственик на къщата в Завоя е Банката на Южен Мейн и че двете компании нямат никаква връзка помежду си. Старият Джон казал на Анди, че е пълен глупак, ако вярва на тези работи, той казал, че и банката, и текстилната компания са само паравани за италианските мошеници от Масачузетс и че единствената разлика между тях е в една дума. Те просто крият връзките помежду си с купчини документация, обяснил старият Клът — просто Закона, с други думи.

Младият Клът имал неблагоразумието да се разсмее, при тези думи. Старият Клът се изчервил, хвърлил салфетката си върху чинията и се изправил. Смей се , казал той. Продължавай, смей се. Защо не? Единственото нещо, което един пияница прави по-добре от това да се смее за неща, които не разбира, е да плаче за разни неща, без да знае защо. При тези думи Анди направо пощурял и казал нещо в смисъл, че Мелиса била причината, поради която пиел, и Джон попитал внука си колко време възнамерява да обвинява починалата си съпруга за своето пиянство. Когато старецът казал това, Анди станал бял като платно и му казал да се маха от къщата му и Джон така и направил, като оттогава не е стъпвал там. Нито пък иска да стъпи. Като оставим настрана тежките думи, той просто не иска да вижда как Анди върви към ада по тази наклонена плоскост.

Независимо дали има спекулации или не, едно нещо не може да бъде отречено — къщата на хълма е празна вече единадесет години, в нея никой не е заживявал за дълго и Банката на Южен Мейн обикновено е организацията, която в крайна сметка се опитва да я продаде, чрез една от местните фирми за недвижими имоти.

— Нали последните, които дойдоха да я видят, бяха от горната част, от щата Ню Йорк? — пита Пол Корлис и всички се обръщат към него, защото той рядко си отваря устата да продума нещо. Дори Гари се обръща.

— Да, сър — казва Лени. — Симпатична двойка бяха. Нали мъжът се готвеше да боядиса обора в червено и да го превърне в нещо като антикварен магазин?

— Ахъ — каза старият Клът. — Тогава момчето им взело пушката, която държ…

— Някои хора са толкова небрежни… — вмъква Харли.

— Умря ли? — пита Лени. — Имам предвид момчето.

Въпросът е посрещнат с тишина. По всичко личи, че никой не знае. Накрая — почти неохотно — заговаря Гари.

— Не — казва той. — Но ослепя. Преместиха се нагоре в Обърн. Или може би беше в Лийдс.

— Тези хора изглеждаха много подходящи — каза Лени. — Аз наистина бях повярвал, че нещата ще потръгнат. Но те се бяха вкопчили в тази къща. Мислеха, че всички им се подиграват, като казват, че къщата носи нещастие, защото са преселници от далече — той се спря и се замисли. — Сега сигурно разсъждават другояче — където и да се намират.

Последва тишина, през което време старците разсъждаваха върху хората от горната част на щата Ню Йорк, или може би разсъждаваха върху своите собствени отказващи вече да работят органи и сетива. Някъде в мрака зад печката се чува как избълбуква нафтата. Някъде отвъд се чува как една щора трака напред-назад от есенния вятър.

— Има ново крило, което се издига до къщата, в това няма съмнение — казва Гари. Той говори тихо, но натъртено, сякаш някой му се е противопоставил. — Видях го, докато се спущах по крайречния път. Вече е поставена дограмата. Проклетото нещо изглежда така, сякаш се готви да се разпростре на тридесет метра дължина и девет метра ширина. Досега не бях го забелязал. От хубав клен изглежда. Откъде може човек да намери такъв хубав клен в наше време?

Никой не отговаря. Никой не знае.

Накрая, много внимателно, Пол Корлис казва:

— Ти сигурен ли си, че не става въпрос за друга къща, Гари? Може да си…

— Може да е дрън-дрън — казва Гари, съвсем тихо, но още по-настойчиво. — Това е къщата на Нюъл, вече са сложили дограмата и ако имаш някакви съмнения, просто излез навън и виж сам.