Стивън Кинг: Постепенно ти влиза под кожата

Гари Полсън влиза в магазина с изящни забавени движения, затваряйки внимателно вратата след себе си.

— Добър ден — поздравява Харли Макисикс безразличен глас.

— Чух, че снощи си спечелил пуйка — казва старият Клът и се приготвя да си запали лулата.

— Ахъ — казва Гари. Той е на осемдесет и четири и като останалите помни добре времето, когато Завоя бе много по-оживено място от сега. Той изгуби двама синове в две войни — двете преди тази каша, дето я забъркаха във Виетнам, — и много трудно го преживя. Третият му син, добро момче, загина в катастрофа с един камион, превозващ дървен материал, горе, край Преско Айл — това беше някъде около 1973 г. Кой знае защо това по-леко го преживя. Понякога от крайчеца на устните на Гари потичат лиги и той често прави мляскащи звуци, за да всмукне лигите обратно в устата си, преди да потекат по брадата му. Напоследък той не може да осъзнае много неща, но е осъзнал, че остаряването е един много гаден начин да си прекара човек последните години от живота.

— Кафе? — пита Харли.

— Май че не.

Лени Партридж, който вероятно никога няма да се възстанови, след като си строши ребрата в една много странна автомобилна катастрофа преди две години, си прибира краката, така че старецът да може да премине и да се отпусне внимателно върху един стол в ъгъла (Гари сам преплете седалката на този стол още през 1982). Полсън премлясква с устни, всмуква обратно слюнката си и сплита пръстите си върху дръжката на бастуна. Видът му е уморен и изпосталял.

— Голям дъжд ще вали — казва той най-накрая. — Всичко ме боли.

— Есента е лоша — казва Пол Корлис.

Следва тишина. Топлината на печката изпълва магазина (който ще бъде затворен, когато Харли умре или може би дори още преди да умре, ако малката му дъщеря успее да се наложи), тя прониква до костите на старците, или поне се опитва да ги достигне, души край мръсните прозорци с античните им плакати, които гледат навън към двора, където бяха колонките за бензин, докато Мобил не ги изкупи през 1977 г. Това са старци, повечето от които са изпратили синовете си на по-печеливши места. Магазинът няма кой знае какъв оборот, ако се изключат няколкото местни жители или пък транзитно преминаващите летовници, които смятат, че такива старци, които седят край печката облечени във ватирани долни дрехи дори през юли, са отживелица. Старият Клът винаги е твърдял, че по тези места ще дойдат нови хора, но през последните две години бе по-зле от всякога — сякаш целият проклет град умираше.

— Кой строи новото крило на проклетата къща на Нюъл? — попита Гари накрая.

Всички се обръщат към него. За един, миг кибритената клечка, която старият Клът току-що е драснал, увисва мистично над лулата му, прогаря и почернява. Сярната топчица в края става сива и се навива нагоре. Накрая старият Клът я поднася към лулата и започва да пуфка.

— Ново крило? — пита Харли.

— Ахъ.

Една тънка димна ципа се надига от лулата на стария Клът, започва да се носи над печката и се разпростира като нежна рибарска мрежа. Лени Партридж повдига брадичката си напред, за да опъне провисналите кожи на шията си и след това бавно прокарва ръка по врата си, така че се чува сухо стържене.

— Не е някой, когото познавам — казва Харли и с тона си подсказва, че с това включва всеки, който би могъл да бъде от известно значение, поне в тази част на света.

— Те не са имали купувач за това място от илядо деветстотин и осемсе и първа — казва старият Клът. Когато старият Клът казва „те“, той има предвид „Предачници — Южен Мейн“ и Банката на Южен Мейн, но едновременно с това има предвид и италианските мошеници от Масачузетс. „Предачници — Южен Мейн“ добиха собственост върху трите фабрики на Джо — и къщата му на хълма — около година след като Джо сложи край на живота си, но що се отнася до мъжете, които се събират около печката в магазина на Брауни, това име е само параван… или това, което те понякога наричат Закона, като например: „Тя даде показания под клетва и сега той дори не може да види децата си заради Закона.“ Тези мъже мразят Закона, защото той е посегателство върху техния живот и живота на приятелите им, но безкрайно се прехласват, когато размишляват върху това как някои хора успяват да се възползват от него, за да разработят престъпните си планове за забогатяване.

„Предачници — Южен Мейн“, Банката на Южен Мейн както и италианските мошеници от Масачузетс, си докараха добри печалби от фабриките, които Джо Нюъл спаси от изчезване, но старците, които прекарваха времето си в магазина на Брауни, се впечатляваха най-много от това, че те не успяваха да се отърват от къщата. „Това е като сопол, който човек не може да отлепи от пръста си — бе казал веднъж Лени Партридж и те всички кимнаха. — Дори онези макаронаджии от «Молдън ривиър» не могат да се отърват от този воденичен камък.“