Стивън Кинг: Постепенно ти влиза под кожата

Тя никога не пазаруваше в магазина на Брауни. Правеше си покупките в магазина Кити Корнър в търговския център „Гейтс“ всеки четвъртък следобед.

През януари 1921 г. Кора роди чудовище без ръце и малка лапа с добре оформени пръсти, така поне казваха, които стърчели от едната очна ябълка. То умря, без да минат и шест часа от мига, в който безумни контракции бяха изтласкали червеното му и безчувствено тяло на белия свят. Година и половина по-късно Джо Нюъл добави купол към крилото, през късната пролет на 1922 (в Западен Мейн няма ранна пролет — само късна пролет, предшествана от зима). Той продължаваше да пазарува извън града и не искаше да има нищо общо с Макисик от магазина на Бил Брауни. Той така и не прекрачи прага на методистката църква в Завоя. Безформеното отроче, което се бе пръкнало от утробата на жена му, бе погребано в Гейтс, на Нюъловия участък в гробището, а не на родното си място. Надписът на малкия надгробен камък гласеше:

САРА ТАМСЪН ТАБИТА ФРАНСИН НЮЪЛ 14 ЯНУАРИ 1921 ДА ДАДЕ БОГ ДА ПОЧИВА В МИР

В магазина разговаряха за Джо Нюъл, за жената на Джо Нюъл и за къщата на Джо Нюъл, докато момчето на Брауни, Харли, все още твърде младо, за да се бръсне (но старостта му така или иначе погребана в него, дремеща, изчакваща, може би дори сънуваща), но достатъчно пораснал, за да може да подрежда зеленчуци и да влачи чували с картофи до сергията на пътя, всеки път, когато му поръчаха, стоеше наоколо и слушаше. Те говореха най-често за къщата; считаха я за оскърбление към здравия разум и обида за окото. „Но просто влиза под кожата на човек“, отбелязваше понякога Клейтън Клатърбък (бащата на Джон). Нямаше какво да се каже на това. Това бе забележка, лишена от всякакъв смисъл… и въпреки това си беше факт. Ако човек застанеше в двора на Брауни, може би просто за да потърси най-хубавата кутия с ягоди, ако беше сезонът на ягодите, рано или късно усещаше, че очите му се извиват към къщата на хълма така, както ветропоказателят се насочва на североизток през мартенска виелица. Рано или късно човек трябваше да погледне нататък и с течение на времето за повечето хора това ставаше по-скоро рано, отколкото късно. Защото, както казваше Клейт Клатърбък, къщата на Нюъл просто ти влиза под кожата.

През 1924 Кора падна по стълбите между купола и новото крило, строши си врата и гръбначния стълб. В града се разнесе мълвата (най-вероятно тръгнала от дамския базар на печива), че тогава тя е била чисто гола. Погребаха я до деформираната й, кратко живяла дъщеря.

Джо Нюъл — за когото повечето от хората вече се съгласяваха без съмнение, че има нещо еврейско — продължи да печели като луд. Построи два навеса и обор на хълма, като всички бяха свързани с къщата чрез новото крило. Хамбарът бе завършен през 1927 и предназначението му веднага стана ясно — явно Джо бе решил да става фермер. Купи си шестнадесет крави от някакъв човек от Миканик Фолс. Купи и лъскава нова автоматична доилка от същия човек. Онези, които успяха да я зърнат отзад в камиона, когато шофьорът спря, за да изпие една бира, преди да се качи на хълма, я оприличиха на метален октопод.

След като настани кравите и инсталира доилката, Джо нае един малоумен от Мотън, за да се грижи за неговата инвестиция. Всички се чудеха как беше възможно този явно стиснат и твърдоглав фабрикант да направи такова нещо, всички бяха сащисани — един от възможните отговори бе, че Нюъл е започнал да полудява, — но той го направи и естествено всички крави измряха.

Инспекторът от местната здравна служба отиде, за да види кравите, но Джо му показа подписан документ от ветеринар (ветеринар от Гейтс Фолс, казваха хората след това и многозначително повдигаха веждата си), с който се удостоверяваше, че кравите са измрели от волски менингит.

— На английски това означава лош късмет — каза Джо.

— Това да не би да е някакъв майтап?

— Както искаш, така го разбирай — каза Джо. — Всичко е наред.

— Накарай този идиот да млъкне — каза здравният инспектор, гледайки надолу по алеята към малоумния, който се беше облегнал на RFD кутия и виеше. По топчестите му мръсни бузи се стичаха сълзи. От време на време замахваше и се зашлевяваше по лицето, сякаш знаеше, че за всичко е виновен той.

— И с него всичко е наред.

— На мен тук нищо не ми изглежда наред — каза здравният инспектор. — Най-малко пък шестнадесет крави, проснати по гръб, с крака щръкнали нагоре като дъски в ограда. Оттук ги виждам.

Читать дальше