Стивън Кинг: Подпалвачката

— Как ти хареса тоя номер с цигарите?

Вики се изкикоти.

— Странен начин да ги откажеш, нали?

Той поиска разрешение да я вземе за експеримента и тя прие с благодарност.

— Хубаво ще бъде да имам наблизо приятел в такъв момент — погледна го тя с ясните си сини очи. — Наистина мъничко се страхувам. Джордж беше толкова… категоричен.

— Защо? Какво каза?

— Точно там е въпросът. Не искаше нищо да ми каже, освен че няма доверие на Уонлес. И другите му нямали доверие, но повечето подали молби да ги включи, защото бил шеф на стажантите. Освен това знаели, че са в безопасност, тъй като и без това щял да ги изхвърли от списъка.

Анди се пресегна през масата и докосна ръката й.

— Сигурно и на двама ни ще се падне от дестилираната вода — успокои я той. — Не се тревожи, моето момиче. Всичко е наред.

Но както се оказа, нищо не беше наред. Нищо.

— Олбъни.

— Летище Олбъни, мистър.

— Хей, мистър, готово, пристигнахме!

Ръка, която го разтърсва. Кара главата му да клюмне напред. Ужасно главоболие… Господи! Туптене, прострелващи бодежи.

— Хей, мистър, това е летището.

Анди отвори очи и веднага ги затвори срещу бялата светлина на една неонова лампа. В ушите му писна ужасен, ставащ все по-пронизителен вой и той се сгърчи от болка, сякаш забиха в тъпанчетата му стоманени игли. Самолет. Излитащ. Започна да му се прояснява през червената пелена на болката. О, да, докторе, всичко застава на мястото си вече.

— Мистър? — зовеше го разтревожен шофьорът. — Мистър, добре ли си?

— Боли ме главата — гласът му сякаш идваше от много далече, погребан под шума от реактивния самолет, който, слава Богу, започваше да заглъхва. — Колко е часът?

— Почти полунощ. Дотук се качва вече само бавен превоз. Остави се! Не е за разправяне! Автобусите не вървят, ако такъв е бил планът ти. Сигурен ли си, че не искаш да ви закарам до вкъщи?

Анди затърси из главата си историята, която бе разказал на шофьора. Важно беше да си я спомни, въпреки чудовищното главоболие. Заради ехото. Защото всяко противоречие можеше да предизвика рикоширащ ефект в съзнанието му, който най-вероятно щеше да заглъхне, но можеше и да се развие. В такъв случай шофьорът ще се вкопчи в някоя подробност и ще се съсредоточава болезнено върху нея, докато изгуби всякакъв контрол над себе си и тя се превърне в единственото, за което е способен да мисли; накратко, в последна сметка това просто ще му взриви мозъка. Вече се беше случвало.

— Колата ми е на паркинга — измънка той. — Всичко е наред.

— Охо! — шофьорът се усмихна облекчено. — Глин направо няма да повярва, да ти кажа. Остави се! Ум да ти…

— Със сигурност ще повярва. Ти вярваш, нали?

Шофьорът широко се ухили.

— Разполагам с голямата пара за доказателство, мистър. Благодаря.

— И аз ти благодаря.

Анди се мъчеше да бъде учтив. Мъчеше се да продължава. Заради Чарли. Ако беше сам, много отдавна да е свършил със себе си. Човек не е създаден да издържа на такава болка.

— Сигурен ли си, че си в ред, мистър? Ужасно блед изглеждаш.

— Добре съм, благодаря. — Започна да бута Чарли. — Хайде, пиленце. — Внимаваше да не използва името й. Вероятно нямаше значение, ала предпазливостта идваше естествено, като дишането. — Събуждай се, пристигнахме.

Чарли измърмори нещо и се опита да се търкулне по-далече.

— Хайде, кукличке. Събуди се, сладка моя.

Чарли стреснато отвори очи — ясните сини очи, които бе наследила от майка си, — седна и затърка лице.

— Тате? Къде сме?

— Олбъни, мила моя. Летището — и като се приведе към нея, тихо добави: — Още не казвай нищо.

— Добре.

Тя се усмихна на шофьора на таксито и той й се усмихна в отговор. Чарли се измъкна от колата и Анди я последва, като се опитваше да не залита.

— Още веднъж благодаря, мистър! Слушай, хей. Страхотен клиент си, думи нямам!

Анди раздруса протегнатата му ръка.

— Всичко хубаво.

— И на тебе. Глин просто няма да повярва на такъв жест.

Шофьорът се прибра в таксито и то се отдели от боядисания в жълто бордюр. Друг самолет се готвеше за излитане, увеличавайки с вой оборотите на двигателите си, и Анди взе да усеща, че главата му ще се разцепи на две и ще тупне като празна кратуна на тротоара. Той политна и Чарли го стисна над лакътя.

— Ох, татенце! — възкликна тя от някъде много далече.

— Вътре. Трябва да седна.

Те влязоха, малко момиченце, облечено в червено клинче и зелена блузка, едър мъж с рошава черна коса и отпуснати рамене. Един носач ги загледа и си помисли, че направо е престъпление такъв голям мъж, явно пиян като свиня, да излиза след полунощ с невръстната си дъщеря, която от часове би трябвало да си е в леглото, вместо да го развежда наоколо като куче на слепец. Такива родители трябва да ги стерилизират, помисли си носачът.