Стивън Кинг: Подпалвачката

— Бихте ли ми услужили с химикалката, ако сте свършили? Моята спря да пише.

— Разбира се — обърна се той да й я подаде. Красавица. Висока. Светлокестенява коса, великолепна кожа. Облечена в сивосин пуловер и къса пола. Хубави крака. Без чорапи. Непреднамерена оценка на бъдещата съпруга.

Тя пое химикалката и му благодари с усмивка. Лампите хвърлиха бакърени отблясъци в небрежно прихванатата й с широка бяла панделка коса, когато отново се наведе над формуляра си.

Анди отнесе своя на стажантката в предния край на залата.

— Благодаря — каза тя автоматично като робота Роби. — Седемдесета стая, събота сутрин, девет часа. Моля, бъдете точен.

— Каква е паролата? — дрезгаво прошепна Анди.

Стажантката учтиво се засмя.

Анди излезе от залата за лекции и се запъти през фоайето към големите двойни врати (навън настъпващото лято бе покрило вътрешния двор с буйна зеленина, сред която хаотично сновяха студенти) и изведнъж се сети за химикалката си. Почти реши да я зареже, беше обикновен седемнайсетцентов „Бик“, а той имаше още да учи за последната сесия. Но момичето беше красиво, може би си заслужаваше да побъбри с нея. Не си правеше илюзии, че може да я плени с външността или чара си — и двете до голяма степен трудни за характеризиране, нито пък, че тя ще е свободна (без постоянен приятел), но времето беше чудесно и той имаше настроение. Реши да чака. Най-малкото щеше да види пак хубавите й крака.

Тя излезе след три-четири минути с куп тетрадки и учебници под мишница. Действително беше красива и Анди реши, че краката й са си стрували чакането. Те бяха повече от хубави: направо великолепни.

— А, ето те и теб! — възкликна усмихнато тя.

— Ето ме — каза Анди Макджий. — Как ти се вижда тази работа?

— Не знам — отвърна момичето. — Моята приятелка разправя, че непрекъснато се правели такива експерименти — миналия семестър тя взе участие в един, който изследваше влиянието на водните процедури върху проявите на свръхчувствителност, и макар че ги пропусна почти всичките, изкара петдесет долара. И аз си помислих… — повдигна рамене в завършек на мисълта си и отметна назад бакърената си коса.

— И аз така — приобщи се той, докато си прибираше химикалката. — Приятелката ти в психофакултета ли е?

— Да, а и приятелят ми е в един от курсовете на доктор Уонлес, та затова не го взеха за експеримента. Противоречие на интересите или нещо от този род.

Приятел. Не беше трудно да се отгатне, че висока светлокестенява красавица като нея ще има приятел. Светът така е устроен.

— А ти? — попита тя.

— Същата история. Приятел в психофакултета. Между другото името ми е Анди. Анди Макджий.

— Аз съм Вики Томлинсън. Да си призная, тая работа малко ме смущава, Анди Макджий. Какво ще стане, ако превишат дозата или пък нещо сбъркат?

— На мен в общи линии ми звучи като безобидна история. А дори и да става дума за ЛСД 7 7 Силен наркотик, който предизвиква халюцинации. — Б. пр. , е… лабораторният ЛСД не е като боклука, на който можеш да налетиш по улиците… или поне така съм чувал. Добре пречистен, със слаба концентрация и приет в спокойна обстановка. Вероятно ще използват „Сметана“ или „Самолета Джеферсън“ 8 8 Жаргонни наименования на по-слаби разновидности на ЛСД. — Б. пр. — ухили се Анди.

— Много ли разбираш от ЛСД? — попита тя с малко коса усмивка, която страшно му хареса.

— Съвсем малко — призна си той. — Опитвал съм два пъти… първия преди две години, а втория — преди една. В някои отношения ме накара да се почувствам по-добре. Прочисти ми главата… поне такова усещане имах. След това сякаш много от старите неприятности просто изчезнаха. Но не бих искал да го превръщам в навик. Не ми допада до такава степен, че да губя контрол над себе си. Може ли да те почерпя една кола?

— Добре — съгласи се тя и двамата се запътиха към ректората.

В крайна сметка изпиха по две коли и прекараха следобеда заедно. Вечерта изпиха и няколко бири в местното барче. Оказа се, че с приятеля й били пред скъсване и тя не знаела как да постъпи. Той започнал да се държи сякаш вече са женени, оплака се Вики; абсолютно й забранил да се включва в експеримента на Уонлес. Точно затова тя пък решила напук да подпише документа за освобождаване на факултета от съдебна отговорност, а сега — и да се подложи на експеримента, макар че малко я било страх.

— Тоя Уонлес наистина прилича на перко — каза тя, отпечатвайки кръгове по масата с дъното на халбата.