Стивън Кинг - Подпалвачката

След това минаха през управляваните с фотоклетка врати и носачът ги забрави напълно за около четирийсет минути, когато отвън спря зелената кола и двамата мъже излязоха, за да говорят с него.

Десет минути след полунощ. Фоайето на летището бе предоставено на нощните пътници: военнослужещи, прибиращи се от отпуска, жени с измъчен вид, подкарали стада от капризни, изнемогващи за сън деца, бизнесмени с торбички от умора под очите, бродещи младежи с големи ботуши и дълги коси, някои от тях с раници на гръб, една двойка с тенисракети в калъфи. Високоговорителите обявяваха полети и повиквания като някакви сънувани могъщи божества.

Анди и Чарли седнаха един до друг пред масичките с телевизори. Издраскани и нащърбени, боядисани в убито черно, те напомняха на Анди зловещи, футуристични кобри. Той пусна вътре последните си две монети, за да не ги изгонят от местата. Телевизорът на Чарли излъчваше повторение на серия от „Новобранците“ 9 9 Телевизионен сериал за трима офицери от полицията. — Б. пр. , а пред Анди Джони Карсън 10 10 Комедиен актьор, водещ на телевизионната програма „Тазвечерното шоу“. — Б. пр. клюкарстваше със Съни Боно и Бъди Хакет.

— Тате, трябва ли? — за втори път попита Чарли, готова да заплаче.

— Изтощен съм, пиленце — каза той. — Нямаме никакви пари. Не можем да останем тук.

— Лошите хора ли ще дойдат? — прошепна ужасено детето.

— Не знам. — Туп, туп, туп в мозъка му. Вече не черен кон без ездач; сега от прозорец на петия етаж хвърляха върху него чували, пълни с остри късове желязо. — Трябва да сме готови, ако дойдат.

— Откъде да намеря пари?

Той се поколеба и рече:

— Ти знаеш откъде.

Сълзите преляха и потекоха по бузите й.

— Не е хубаво. Не е хубаво да крада.

— Зная. Но и от тяхна страна не е хубаво все да ни преследват. Аз ти го обясних, Чарли. Или поне се опитах.

— За малкото Лошо и голямото Лошо?

— Да. За по-малкото и по-голямото зло.

— Много ли те боли главата?

— Доста.

Безполезно бе да я подготвя, че след час или най-много два ще бъде толкова зле, че няма да е способен дори да мисли свързано. Каква полза да я плаши още повече? Каква полза, ако й довери опасенията си, че този път няма да успеят да избягат?

— Ще се опитам — реши Чарли и се смъкна от стола си. — Бедният татко! — съжали го тя и го целуна.

Той затвори очи. Телевизорът пред него продължаваше да работи — някакъв далечен, ромолящ звук в центъра на постоянно нарастващата болка в главата му. Когато пак отвори очи, тя беше вече само една далечна фигурка, много дребна, облечена в червено и зелено, подобна на коледно украшение, която се промъква през разпръснатите из залата хора.

„Моля те, Господи, пази я — помисли си той. — Не позволявай на никого да се изпречи на пътя й или още повече да я наплаши. Много ще съм ти благодарен, Господи. Става ли?“

И отново затвори очи.

Малко момиченце с червено ластично клинче и зелена блузка от изкуствена коприна. Руса коса до раменете. Уморено, очевидно само. Това бе едно от малкото места, на които само малко момиченце може да мине незабелязано след полунощ. Тя постоянно се разминаваше с хора, но никой не й обръщаше внимание. Ако плачеше, някой от охраната на летището щеше да се приближи да я попита дали не се е загубила, знае ли за кой полет са имали билети мама и татко и как се казват те, за да могат да ги издирят. Но тя не плачеше и имаше вид на човек, който знае къде отива.

Чарли не знаеше точно… но имаше съвсем ясна представа какво търси. Имаха нужда от пари: така бе казал татко. Лошите хора щяха да дойдат, а татко беше болен. Когато се разболяваше така, му ставаше трудно да мисли. Трябваше да легне и около него да е колкото е възможно по-тихо. Трябваше да спи, докато му мине. А лошите хора може и да дойдат… хората от Арсенала, хората, които искат да ги разкъсат на парченца, за да разберат как действат… и дали могат да ги използват за разни работи.

От едно кошче за боклук стърчеше книжна кесия и Чарли я взе. Малко по-надолу сред тълпата намери и онова, което търсеше: редица от телефонни кабинки.

Чарли стоеше загледана в тях и я беше страх. Беше я страх, защото татко много, много пъти й бе казвал, че не бива да върши това… от най-ранно детство то беше Лошото нещо. Тя не винаги успяваше да овладее Лошото нещо. Възможно бе да пострада тя самата или някой друг, или много хора. Навремето (о, мамо, съжалявам! Раната, превръзките, писъците… Тя пищеше! Аз накарах майка си да пищи и няма вече никога… никога… защото това е Лошо нещо) в кухнята, когато беше малка… не, ужасно боли, няма да мисли за това. То е Лошо нещо, защото, оставиш ли го да тръгне, отива… навсякъде. И става страшно.