Стивън Кинг - Проклятието

Облече се, напълни джобовете си с всички монети, които имаше под ръка (плюс швейцарското военно ножче, разбира се), сложи си най-тромавите и най-тежки обувки, после изяде огромна закуска, като мрачно пренебрегна пулсиращия си пикочен мехур. Излапа две пържени яйца, четири резена бекон, препечени филийки и картофена салата. Пи портокалов сок и чаша кафе (с три лъжички захар).

С всичко това, плискащо се в него, Халек мрачно се изкачи по стълбите към банята. Постоя за миг загледан в кантарчето. Никога не се бе радвал на вида му, но сега му изглеждаше още по-малко приятно.

Стегна се и се качи. 100.

Не може да бъде! Сърцето му се бе разтупкало. По дяволите, не! Нещо не е в ред! Нещо…

— Стига — прошепна Халек с нисък дрезгав глас. Отстрани се от кантарчето, както човек се отдръпва от куче, за което се знае, че хапе. Допря гърба на дланта си до устата и я потри бавно.

— Били? — потърси го Хайди отдолу. Халек се обърна наляво и видя собственото си бяло лице, което се взираше към него от огледалото. Под очите му се очертаваха лилави торбички, каквито никога не бе имал преди, а бръчиците по челото му изглеждаха още по-дълбоки.

Рак, помисли си отново, а думата се смеси с онова, което циганинът му бе пошепнал.

— Били? Горе ли си?

Рак — сигурно е, че е това. Някак си ме е прокълнал. Старицата е била жена му… или може би сестра му… и той ме е прокълнал. Възможно ли е това? Възможно ли е ракът да разяжда тялото ми в този момент, да ме яде отвътре, както носът му…

Тих, ужасен звук се откъсна от устните му. Лицето на мъжа в огледалото бе болнаво и ужасяващо, блатистото лице на отколешен инвалид. В този миг Халек почти го повярва — че има рак, че е прояден от него.

— Би-лии!

— Да, тук съм. — Гласът му бе спокоен. Почти.

— Боже, викам те от един час!

— Извинявай. — Само не се качвай тук, Хайди, недей да ме виждаш в това състояние, защото ще ме закараш в гадната клиника „Мейо“ още днес до обед. Само си стой долу, където ти е мястото. Моля те.

— Няма да забравиш да си уредиш среща с Майкъл Хюстън, нали?

— Не — отговори й. — Ще си уредя.

— Благодаря ти, мили — тихо отвърна Хайди и за щастие се оттегли.

Халек употреби най-после клозета, след това изми ръцете и лицето си. Когато реши, че е започнал да прилича отново на себе си, горе-долу, слезе на долния етаж, като се опитваше да си подсвирква.

Никога през живота си не бе се чувствувал така уплашен.

— Колко тежиш? — попита доктор Хюстън. Халек, след като вече бе застанал срещу него, реши да бъде откровен и му каза, че е отслабнал с около петнайсет килограма за три седмици. — Брей! — учуди се Хюстън.

— Хайди е малко разтревожена. Нали ги знаеш какви са съпругите…

— Има право да е разтревожена — каза Хюстън.

Майкъл Хюстън беше типичният жител на Феървю — красив белокос лекар с тропически загар. За някой, който го видеше седнал на една от масите с чадъри около открития бар на градския клуб, той изглеждаше като по-млад вариант на Маркъс Уелби, медицински доктор. Той и Халек сега седяха на бара край басейна, известен като водната дупка. Хюстън бе обут в червени гащета за голф, пристегнати с лъскав бял колан. На краката му имаше бели обувки за голф. Ризата му беше „Лакоста“, а часовникът — „Ролекс“. Пиеше пиня колада 4 4 Pina colada (исп.) — Мексикански коктейл с ананас — Б.пр. . Една от редовните му смешки беше да я нарича „пенис коладас“. Той и жена му имаха две невероятно красиви деца и живееха в една от по-големите къщи по Лантърн драйв — от тях до градския клуб се стигаше пеша, факт, с който Джени Хюстън се хвалеше, когато бе пияна. Това значеше, че къщата им бе струвала доста повече от сто и петдесет хиляди. Хюстън караше кафяв мерцедес с четири врати. Тя караше кадилак „Симарон“, който приличаше на ролс-ройс, страдащ от хемороиди. Децата им ходеха на частно училище в Уестпорт. Клюката във Феървю — а тя в повечето случаи биваше вярна — беше, че Майкъл и Джени Хюстън са постигнали взаимно съгласие в живота си — той бе отявлен любовчия, а тя започваше коктейлите си с уиски от три часа следобед. Просто типично семейство от Феървю, помисли си Халек и изведнъж се почувствува и уморен, и уплашен. Или познаваше тия хора прекалено добре, или си мислеше, че е така — и в двата случая резултатът бе един и същ.

Погледна към собствените си блестящи бели обувки и си каза: С кого се будалкаш? Ти също се кичиш с перата на племето.

— Искам да те видя в кабинета си утре — отсече Хюстън.