Стивън Кинг - Пресата

— Той знае ли какво възнамеряваме да правим?

— Навярно предполага. Преди две седмици ми разказа странна история.

— За гладачната машина?

— Не, за един хладилник. Да вървим.

Адел Фроули беше мъртва; лежеше в ковчега си, грижливо „закърпена“ от собственика на погребалното бюро. Но може би частица от душата й беше останала в машината, може би сега тя надаваше вик, сякаш се опитваше да ги предупреди… Адел страдаше от лошо храносмилане, поради което вземаше таблетки, наречени „Е — Зет Гел“, които се продаваха без рецепта за седемдесет и девет цента. Върху опаковката им пишеше: „Болни от глаукома не бива да използват «Е — Зет Гел», тъй като основната му съставка причинява влошаване на състоянието им.“ За съжаление мисис Фроули не страдаше от глаукома и вземаше таблетките. Ако беше жива, навярно щеше да си спомни деня, когато случайно изпусна в машината цяла опаковка „Е — Зет Гел“, миг след като Шери Кюлет поряза ръката си. Но Адел беше мъртва и не съзнаваше, че препаратът против киселини представляваше извлечение от беладоната, позната в някои европейски страни с живописното название „ръката на славата“.

Сред призрачната тишина на пералнята внезапно се разнесе ужасяващ звук, напомнящ оригване. Прилеп се стрелна към гнездото си в разкъсаната изолация над центрофугите, като лудешки пляскаше с крила; слепите му очи сякаш се взираха в мрака.

Звукът наподобяваше и злобен смях. Неочаквано машината за гладене изскърца и заработи — трансмисиите забързано се втурнаха в мрака, зъбните колела зацепиха, тежките валяци се завъртяха. Беше готова за неканените гости.

Когато Хънтън вкара колата в паркинга, минаваше полунощ, луната се бе скрила зад плътните облаци. Полицаят рязко натисна спирачките и изгаси фаровете — Джексън за малко не удари главата си в таблото.

Хънтън изключи двигателя и ритмичното потракване, придружено от съскане, се дочу още по-ясно. Той бавно изрече:

— Това е машината за гладене. Включила се е сама…

Още миг поседяха мълчаливо; усещаха как страхът сковава краката им.

Най-сетне Хънтън промълви:

— Да вървим и да си свършим работата.

Излязоха от колата; когато наближиха сградата, звукът се засили. Докато отключваше задната врата, на Хънтън му хрумна, че машината диша на пресекулки като живо същество и сякаш им се заканва.

— Знаеш ли, изведнъж се успокоих, като си спомних, че съм в компанията на полицай — промълви Джексън и прехвърли кафявия плик в другата си ръка. Вътре имаше бурканче със светена вода и Библия.

Прекрачиха прага и Хънтън натисна бутоните на осветлението до вратата. Луминесцентните лампи се запалиха една след друга. В този миг машината спря.

Облак пара излизаше от валяците. Обгърната от зловеща тишина, пресата сякаш се бе притаила в очакване.

— Господи, колко е отвратителна! — прошепна Джексън.

Приятелят му отвърна:

— Да свършваме по-бързо, преди съвсем да ни е напуснала смелостта.

Приближиха се и забелязаха, че предпазният лост е спуснат над трансмисията. Хънтън протегна ръка и спря приятеля си.

— Не се приближавай повече, Марк. Дай ми онези неща и ми кажи какво да правя.

— Но…

— Без възражения!

Джексън му подаде плика и полицаят го постави върху масичката пред машината. Извади Библията и я връчи на професора. Последният прошепна:

— Ще започна да чета. Когато ти дам знак, напръскай машината със светена вода и кажи: „В името на Отца и Сина и Светия Дух, излез оттам, Сатана!“ Запомни ли го?

— Да.

— Когато втори път ти направя знак, разчупи нафората и повтори заклинанието.

— Как ще разберем дали е подействало?

— О, не се притеснявай; при излизането си онова адско изчадие положително ще изпочупи всички прозорци в пералнята. Ако заклинанието няма ефект първия път, ще го повтаряме, докато подейства.

— Умирам от страх — заяви Хънтън.

— Честно казано — аз също.

— Ако сме сгрешили за „ръката на славата“…

— Не сме — успокои го професорът. — Хайде, започваме.

Гласът му призрачно отекна в безлюдното помещение.

— Не се обръщайте към идоли и излени богове не си правете. Аз съм Господ, Бог ваш. — Думите му падаха като камъни в тишината, която внезапно бе станала зловеща. Машината стоеше мълчаливо под луминесцентните лампи; Хънтън имаше чувството, че тя продължава да му се хили.

— … и земята ще те низвергне, защото си я осквернил, както е низвергнала много народи преди теб.

Джексън вдигна очи — лицето му беше напрегнато — и направи знак.