Стивън Кинг: Пресата

— Защо? — рязко попита Хънтън. — Предлагам да изберем няколко заклинания и да ги изпробваме.

Професорът студено го изгледа.

— За Бога, Джими, това не е игра на стражари и апаши! Ритуалът за прогонване на злия дух е безкрайно опасен — донякъде напомня контролирана ядрена реакция. Всяка грешка би довела до гибелта ни. Засега демонът е впримчен в машината. Но ако му дадем възможност да…

— Излезе?

— Това ще му достави огромно удоволствие — мрачно заяви Джексън. — При това той е кръвожаден и ще убива с наслада.

Когато на следващата вечер Джексън пристигна в дома му, Хънтън беше изпратил жена си и дъщеря си на кино. Двамата приятели бяха сами в цялата къща. Това караше полицаят да се чувства по-спокоен — все още не можеше да повярва, че се е забъркал в тази история.

— Отложих лекциите си и през целия ден четох най-ужасните книги, които можеш да се представиш — заяви професорът. — Следобед вкарах в компютъра над трийсет заклинания за извикване на демони. Получиха се изненадващо малко сходни елементи.

Той показа списъка на Хънтън: кръв на девственица, пръст от гроб, „ръката на славата“, кръв от прилеп, набран през нощта мъх, конско копито, жабешко око. Изредени бяха и други елементи, но те бяха второстепенни.

— Конско копито… — замислено произнесе полицаят. — Много странно…

Джексън каза:

— Това е най-често използваното средство. Всъщност…

— Възможно ли е тези елементи — който и да е от тях — да бъдат интерпретирани по-свободно?

— Например мъхът да бъде заменен от лишей, набран през нощта?

— Точно така.

— Твърде е вероятно — отвърна Джексън. — Магическите заклинания често са неясни и дават възможност за проява на въображение.

— Конското копито може да се замени с желатинов крем — промълви полицаят. — Това е един от най-любимите десерти. В деня, когато мисис Фроули загина, забелязах пълна кутийка с крем под машината за гладене. Навярно ти е известно, че желатинът се получава от конски копита?

Професорът кимна.

— Имаш ли други идеи?

— Ами… кръвта от прилеп. Помещението на пералнята е огромно, пълно с тъмни ниши и пролуки. Положително има прилепи, въпреки че собствениците ще го отрекат. Възможно е някой да е попаднал в машината.

Професорът разтърка зачервените си от умора очи.

— Съвпада… всичко съвпада.

— Така ли мислиш?

— Да. Смятам, че спокойно можем да изключим „ръката на славата“, която би могла да означава мандрагоров корен, или препарирана ръка на мъртвец. Сигурен съм, че ничия ръка не е попадала в машината преди смъртта на мисис Фроули, а беладоната изобщо не се среща по тези места.

— А пръстта от гроб?

— Ти как смяташ?

— Съвпадението би било прекалено голямо — промълви Хънтън. — Най-близкото гробище се намира на около осем километра от пералнята.

Джексън продължи:

— Помолих компютърния оператор да вкара всяка възможна комбинация от първостепенни и второстепенни елементи. Елиминирах около две дузини, които бяха напълно безсмислени. Останалите са валидни за няколко вида заклинания. Елементите, които изолирахме, се използват при едно от тях.

— И какво е то?

Джексън се усмихна.

— Елементарно. Практикува се в Южна Америка и на Карибските острови и е свързано с вуду. Според книгите, които прочетох, християнските демони са като невинни дечица в сравнение с „тежката артилерия“ като Садат и Онзи, Който не Може да Бъде Назован. Сигурен съм, че нашият демон ще избяга като кварталния хулиган.

— Но как ще го прогоним?

— Със светена вода и с причастие. Може да прочетем и от Левит. Нали виждаш — напълно безобидна магия.

— Сигурен ли си, че няма да причиним по-голямо зло?

— Невъзможно е — замислено отвърна Джексън. — Честно казано, малко се притеснявах от „ръката на славата“ — това вече е черна магия.

— И дори светената вода няма да помогне?

— Демон, повикан с помощта на „ръката на славата“ би могъл да изхруска цял куп Библии на закуска. Здравата ще загазим, ако се забъркаме в това. В такъв случай е необходимо проклетата машина да бъде разглобена на части.

— Е, щом си толкова сигурен…

— Не напълно, но почти — всичко съвпада.

— Кога ще го направим?

— Колкото е възможно по-скоро — отвърна Джексън. — Питам се само как ще влезем в пералнята. Може би ще се наложи да счупим някой прозорец.

Хънтън се усмихна, бръкна в джоба си и извади някакъв ключ.

— Откъде го взе? Гартли ли ти го даде?

— Не, инспектор Мартин.