Стивън Кинг: Пресата

— Обзалагам се, че си способен да изтърсиш нещо подобно — отвърна Джексън без да се усмихне. — Говоря съвсем сериозно, Джони. Страхувам се до смърт от тази машина, а дори не съм я виждал…

Хънтън го прекъсна:

— Все пак ми е интересно да науча кои са другите средства за извършване на заклинания?

Професорът сви рамене.

— В момента ми е трудно да ги изброя. В повечето англосаксонски магически формули фигурират пръст от гробище, или жабешко око. В европейските заклинания често се споменава „ръката на славата“, което може да се интерпретира буквално като ръка на мъртвец, но е и название на халюциноген, използван при сборище на вещици — обикновено беладона, или… Навярно съществуват и други…

— Нима смяташ, че всичко това е попаднало в машината за гладене? Господи, Майк, обзалагам се, че в радиус от осемстотин километра не можеш да намериш беладона. Или пък мислиш, че някой е отрязал ръката на чичо си Фред и я е пуснал в автомата за сгъване?

— Ако седемстотин маймуни печатат на пишеща машина в продължение на седемстотин години…

— …една от тях може да сътвори произведение на Шекспир — кисело довърши Хънтън. — По-добре престани с глупостите си и потърси монети, за да пуснем прането в центрофугата.

Странно как ръката на Джордж Станър попадна в пресата. В седем сутринта, половин час преди започване на работното време, в пералнята „Синята панделка“ бяха само Станър и Хърб Димънт — механикът. Двамата смазваха лагерите на машината за гладене (което се правеше два пъти годишно) преди започването на смяната. Димънт стоеше в далечния край на гладачната машина, работеше върху четирите допълнителни лагера и си мислеше, че напоследък от нея го побиват тръпки. Внезапно моторът й заработи.

В този момент механикът повдигаше четирите брезентови трансмисии. Изведнъж те се раздвижиха в ръцете му, смъкнаха кожата от дланите му и го повлякоха. Димънт успя да се освободи с конвулсивно движение секунда преди ръцете му да попаднат в автомата за сгъване.

— За Бога, Джордж, какво правиш? — извика той. — Спри проклетата машина!

Джордж Станър закрещя.

Кошмарният му, смразяващ кръвта писък изпълни помещението, отекна сред стоманените перални машини, сред раззинатите челюсти на парогладачките; празните люкове на огромните центрофуги тъпо се взираха с полумрака. Станър с мъка си пое дъх и отново изкрещя:

— О, Боже, Исусе Христе, хвана ме! Хвана ме!

От валяците заизлиза пара. Автоматът за сгъване скърцаше и потракваше. Моторът и лагерите ревяха като разярени животни.

Димънт се спусна към другия край на машината.

Първият валяк вече се обагряше в зловещ червен цвят. Механикът изстена и се задави. Машината виеше, тракаше И съскаше. Ако наблюдателят беше глух, отначало би му се сторило, че Станър просто се е навел малко повече, но в следващия миг положително щеше да забележи мъртвешки бледото му лице, изцъклените очи, устата, раззината в неспирен вик. Ръката на Станър бе промушена под предпазния лост и вече изчезваше под първия валяк, ръкавът на ризата му се беше разпрала до рамото и горната част на ръката му се издуваше като балон от изтласкваната назад кръв.

— Изключи я! — изкрещя надзирателят. Дочу се пращене — лакътят му се счупи.

Димънт натисна бутона за изключване.

Машината продължи да бръмчи, да ръмжи… и да работи.

Смаян, механикът натисна повторно копчето с всичка сила, но моторът не спря. Обтегнатата кожа върху ръката на Станър лъщеше — скоро щеше да се разцепи от налягането на валяка, но той все още беше в пълно съзнание и продължаваше да крещи. За миг Димънт си представи карикатурата на премазан от валяк човек, от когото е останал само силует.

— Бушоните! — прегракнало извика Станър. Главата му се свеждаше все по-ниско, докато машината продължаваше да поглъща ръката му.

Механикът се обърна и хукна към котелното помещение, писъците на Станър го преследваха като обезумели призраци. Във въздуха се носеше отвратителната миризма на кръв, примесена с пара.

Върху лявата стена се намираха три големи шкафа, където бяха всички бушони. Димънт трескаво отвори вратичките и като обезумял заизважда цилиндричните бушони, като ги хвърляше зад гърба си. Лампите на тавана изгаснаха, сетне се изключи въздушният компресор, накрая с прегракнал вой — самият котел.

Но експресната гладачна машина продължаваше да работи. Станър вече не крещеше, само тихичко стенеше.

Погледът на механика попадна върху брадвичката, закачена до пожарогасителя зад стъклената преграда. Грабна я, издаде задавен звук и се втурна обратно. Ръката на Станър беше погълната почти до рамото. Още няколко секунди и предпазният лост щеше да прекърши врата му.