Стивън Кинг - Пътна мрежа

За предпочитане пред самоубийството. Самоубийството е смъртен грях.

Това му бе останало от католическото християнство. Но едва ли някой щеше да го блъсне отзад. Движение нямаше почти никакво, а не се виждаха и никакви ченгета. Сигурно всички бяха паркирали по страничните пътища в засада.

Той зави предпазливо по Кенеди авеню, което за него продължаваше да си бъде улица „Дюмонт“, както бе и в действителност, докато на извънредна сесия през януари 1964 г. общинският съвет не бе променил името й. Улица „Дюмонт“ (Кенеди) минаваше през целия град от Уестсайд надолу и бе почти успоредна на строящото се удължение на 784 в продължение на близо 3 километра. Реши да кара по нея и после да завие наляво по улица „Гранд“. Около километър по-нагоре, ул. „Гранд“ изчезваше, както бе изчезнало и кино „Гранд“, мир на праха му. До следващото лято улица „Гранд“ трябваше да възкръсне под формата на надлез (един от трите, които бе споменал на Маглиоре), но това нямаше да бъде вече същата улица. Вместо киното отдясно, там щеше да има само шест — или не бяха ли осем? платна, пълни с коли, надпреварващи се по пътя. От радиото, телевизията и вестника без някакво съзнателно усилие, почти като чрез осмоза, той бе погълнал огромно количество информация за удължението на 784. Може би бе събрал цялата тази информация инстинктивно, както катеричката събира лешници. Знаеше, че строителните фирми, които бяха спечелили договора за пътя, почти привършваха работа за зимния сезон, но също така бе запомнил, че те очакват да приключат с всички мероприятия за разчистване на терена (добър израз, нали Фред, — но Фред вече не отговаряше на повиквания, дори и като това) в района на града до края на февруари. Между тях бе и улица „Крестолън Уест“. Имаше някаква ирония във всичко това. Ако те с Мери живееха километър по-нагоре, нямаше да ги събарят чак до пролетта — май, или началото на юни 1974-ва. А, ако подобни добри пожелания бяха коне, просяците щяха да препускат на златни седла. Той също така знаеше, вече в резултат на съзнателните си лични наблюдения, че повечето от оборудването за строителството бе оставяно в края на улица „Гранд“, по-точно там, докъдето тя бе убита.

Той сви по ул. „Гранд“, и задницата на колата му се опита да поднесе. Насочи колата леко по посока на носенето, след това я върна в своята лента, водейки я плавно през почти девствения сняг — следите от последната преминала кола бяха вече неясни. Видът на толкова много пресен сняг по някакъв необясним начин го накара да се почувства по-добре. Хубаво беше да пътуваш, да действаш .

Докато напредваше по Гранд, поддържайки четирийсет километра в час, мислите му се прехвърлиха на Мери и теорията за греха, смъртен и простим. Тя бе възпитана като католичка, ходила бе в църковно начално училище и въпреки че до момента, в който се запознаха, тя вече бе изоставила повечето религиозни предразсъдъци, поне от интелектуална гледна точка, част от тях бяха навлезли твърде дълбоко в нея, за да може да ги забрави така лесно. Както казваше и самата Мери, монахините я бяха импрегнирали срещу всякакви покушения над тези идеи. След като пометна, майка й бе изпратила свещеник в болницата, за да може тя добре да се изповяда; и Мери се бе разплакала още при появата му. Той беше с нея, когато свещеникът дойде, с разпятието в ръка, и плачът на жена му бе разкъсал сърцето му, както само веднъж по-късно се бе случило.

Веднъж, по негова молба, тя му бе продиктувала цял списък от грехове — смъртни и простими. Въпреки че ги бе научила от катехизиса преди двайсет, двайсет и пет, дори трийсет години, списъкът изглеждаше (поне за него) пълен и безпогрешен. Все пак там се намесваше въпросът за тълкуването на всеки един от тях и с него той не можеше да се справи. Понякога дадено действие бе смъртен грях, друг път — само простим. Изглежда всичко зависеше от намеренията и целите на прегрешаващия. Съзнателното желание да извършиш зло. Тя ли бе изрекла това през тези отдавнашни техни разговори, или Фреди току-що го прошепна в ухото му? Това го озадачи и обезпокои. Съзнателното желание да извършиш зло.

В крайна сметка той бе определил за себе си двата големи несъмнено смъртни гряха: убийството и самоубийството. Един разговор по-късно, обаче, — не беше ли с Рон Стоун? Да, с него трябва да е било — бе внесъл малко неяснота и там. Според Рон, понякога (това му бе казал, докато пиеха в един бар преди поне десет години) самото убиване може да бъде и простим грях. Или даже изобщо да не е грях. Ако човек хладнокръвно реши да очисти някой, който е изнасилил жена му, това може да е само един простим грях. Или ако убиеш някого в справедлива война — точно така се бе изразил Рон, той почти можеше да го чуе в главата си след всичкото това време — това въобще може да не е грях. Според Рон, всички американски военнослужещи, убивали нацисти и японци през войната, можели да са спокойни за изхода от Страшния съд.