Стивън Кинг - Пътна мрежа

Той не знаеше какво друго може да каже.

— Ами… — въздъхна Том. — Това исках да ти кажа. Предполагам, че си чул за брата на Джони Уокър?

— Арни? Не, какво за него?

— Самоубил се е.

— Какво?

Том пое шумно дъх и отговори: все едно, трябваше да забива отново нож в едва зараснала рана:

— Закачил един маркуч от ауспуха до задната седалка, влязъл в колата и затворил всички врати и прозорци. Намерило го момчето, което му носи вестника.

— Боже мой — прошепна той. Спомни си за Арни Уокър в чакалнята на болницата и потрепери, обхванат от някакъв мъртвешки студен хлад. — Ужасно.

— Да — Том отново пое шумно въздух. — Добре, Барт. Доскоро.

— Доскоро. Благодаря ти, че се обади.

— Моля те. Доскоро.

Той затвори бавно телефона, все още замислен за Арни Уокър и странния звук, който беше издал, когато в чакалнята влезе свещеникът. Господи, той беше взел разпятието, видяхте ли?

— Е, не — каза той в празната стая и думите му останаха да висят във въздуха. После влезе в кухнята, да си налее нещо за пиене.

Самоубийство.

Думата му звучеше като съскане и удар. Като змия, която се провира гъвкаво между цепнатините в скалата. Можеше да се изплъзне лесно между езика и небцето.

Самоубийство.

Ръката му трепереше, докато си наливаше Южен Комфорт и гърлото на бутилката заигра по ръба на чашата. Защо го е направил, Фреди? Бяха просто двама шофьори, които се мотаеха из града вечно заедно. Боже мой, защо изобщо някой ще тръгне да върши нещо такова?

Но му се струваше, че знае защо.

Той пристигна край пералнята към осем часа сутринта и макар че започнаха да я събарят чак към девет, още тогава се беше събрала немалка група хора, прави в студа, с ръце в джобовете и с дъх, излизащ като балончетата с думите на рисуваните герои по комиксите. Том Грейнджър, Рон Стоун, Етел Димон, момичето, което беше на ризите и обикновено пийваше повечко на обяд, от което пък си патеха най-вече нищо неподозиращите техни яки, прегаряни при гладенето цял следобед; Грейс Флойд и братовчедка й Морин, които бяха работили на същата машина, както и още десетина-петнайсет души.

От строителната компания бяха оградили района с дървени бариери, варели и големи жълточерни табели, на които пишеше: ОТБИЙ СТРОИТЕЛНИ РАБОТИ. Табелите насочваха движението през съседния квартал. Тротоарът, който минаваше пред сградата, бе също затворен.

Том Грейнджър му махна с ръка, но не дойде при него. Останалите от пералнята му хвърлиха по един любопитен поглед и после доближиха глави, говорейки вероятно за него.

Какво ще кажеш за един параноичен сън, Фреди? Кой първи ще дотича, за да извика обвинявам те в лицето ми?

Но Фреди бе спрял да говори.

Към девет без петнайсет една нова Тойота Корола, последен модел, спря наблизо и от нея излезе Вини Месън, елегантен и малко надут в новото си палто от камилска вълна и кожени ръкавици. Вини му изпрати един кисел поглед, който би разял и стоманена ламарина, и отиде при Рон Стоун, Дейв и Полак.

В девет без десет от горната част на улицата се зададе кранът, с огромното стеноломно гюле под върха на стрелата си, подобно на боксова круша, издигната там високо в очакване на някой титан. Кранът се придвижваше много бавно върху десетте си високи над метър колела и изпускаше с бумтене облаци дим в ясния утринен въздух като задъхан скулптор, ваещ незнайна статуя.

Работник с жълта каска даваше знак на краниста да качи машината на тротоара и да я закара на паркинга и той виждаше как в малката кабина, горе, кранистът сменяше скорости и натискаше съединителя. Машината помпеше кафяв пушек през вдигнатия си нагоре комин.

От момента, в който бе паркирал колата три пресечки по-нагоре, за да дойде пеша до пералнята, той бе обхванат от странното чувство, че вижда развръзката на този все още несъстоял се епизод от живота си. Сега, гледайки как кранът спира до ъгъла на завода, точно до мястото, където някога се бе товарило прането, това усещане отново го облада. Приличаше на последната глава на някой от тайнствените романи на Елъри Куийн, когато всички герои са събрани на едно място, така че, обяснявайки механизмът на престъплението, виновникът да бъде разобличен. Необходимо бе само някой, като Стийв Орднър например, да се появи от тълпата и да изкрещи с пръст насочен към него: Ето го! Барт Доус! Той уби Синята панделка! При което той ще извади пистолет в надеждата да избегне възмездието само за да бъде надупчен с куршуми от полицията.