Стивън Кинг - Пътна мрежа

Той последва Вини. Изпънатите черти на лицето на Вини говореха, че част от думите му стигат до него, въпреки защитните барикади. Боже, Боже, помисли си той, дано да успея.

— Остави ме на мира, Барт. Разкарай се.

— Зарежи Тази работа — повтори той. — Ако чакаш до лятото, може да бъде твърде късно. Работни места ще се търсят като игла в копа сено, ако тази енергийна криза не свърши, Вини. Това може да е последният ти шанс…

— Казвам ти за последен път, Барт — предупреди го Вини.

— Хвърляш си бъдещето на вятъра, Вини. Животът е твърде кратък за подобни грешки. Какво ще кажеш на дъщеря си, когато…

Вини стовари юмрука си върху окото му. Бяла светкавица от болка светна в главата му и той залитна назад, разпервайки ръце. Децата, които бяха следвали Дядо Коледа, се обърнаха, щом неговите пакети литнаха — ох, и шахът на Анди — и се пръснаха по земята. Той удари неволно един рафт с детски телефони, които се свлякоха на земята. Някъде, някакво момиченце изпищя като ранено животинче и той си помисли: Не плачи, малкото ми, аз съм само един стар глупав Джордж и в момента падам на земята. Това напоследък често ми се случва вкъщи, а някой друг, вероятно Дядо Коледа, изруга и се провикна за полицая на магазина. В следващия миг той бе на пода сред телефоните — играчки, които бяха заредени с батерия и с лента, така че една, попаднала недалеч от ухото му, започна да повтаря безконечно: „Искаш ли да отидеш на цирк? Искаш ли да отидеш на цирк? Искаш ли да отидеш на цирк? Искаш…“.

Острият звън на телефона го извади от неспокойната му следобедна дрямка. Сънувал бе, че млад учен е открил как с лека промяна в атома на фъстъците Америка можеше да произвежда неограничени количества нискооловен бензин. Всичко изглеждаше прекрасно и в личен, и в обществен план и целият сън бе пропит от една радостна атмосфера. Телефонният звън беше като някакъв контрапункт, който все повече се разрастваше, докато накрая помете целия сън със силата на неприветливата си реалност.

Той стана от дивана, отиде до телефона и поднесе слушалката към ухото си.

— Ало?

— Здравей, Барт. Том е.

— Я, Том. Как си?

— Добре съм. Виж, Барт, смятах, че искаш да знаеш за това — утре ще събарят Синята Панделка.

Очите му щяха да изскочат От орбитата си:

— Утре? Не може да бъде. Че те… по дяволите, та вече почти е Коледа.

— Точно затова.

— Но те още не са стигнали до нея.

— Тя е единствената промишлена сграда на пътя им — каза Том. — Ще я бутнат утре, преди да излязат във ваканция за Коледа.

— Сигурен ли си?

— Да. Казаха по новините тази сутрин в това предаване „Един ден в града“.

— Ще отидеш ли да гледаш?

— Да — каза Том. — Твърде голяма част от живота си прекарах под тази купчина, за да мога да остана вкъщи.

— Тогава, ще се видим там.

— Ще се видим.

Той се поколеба за момент:

— Виж, Том. Трябва да ти се извиня. Синята Панделка сигурно няма да тръгне вече, нито в Уотърфорд, нито някъде другаде. Ако съм те прекарал наистина…

— Не, не, не ме боли. Завеждам поддръжката в „Светлочист“. По-къс работен ден, по-добри пари. Май излезе, всяко зло за добро.

— Как е там?

Том въздъхна на другия край:

— Не е твърде добре — каза той. — Но вече прехвърлих петдесетте. Всяка промяна е трудна. Същото би било и в Уотърфорд.

— Том, това, което направих…

— Не ми говори за това, Барт… — каза Том с неудобство. — Това си е между вас двамата с Мери. Така е.

— Добре.

— А ти… как я караш?

— Бивам. Имам някои планове.

— Това е добре — каза Том и последва една толкова дълга пауза, че той вече смяташе да му благодари за обаждането и да затвори, когато Том добави: — Стийв Орднър поиска да поговорим за теб. Дойде направо тук вкъщи.

— Така ли? Кога?

— Миналата седмица. Вдигнал ти е мерника, Барт. Все питаше дали някой от нас е знаел какво готвиш за завода в Уотърфорд. Но не беше само това. Питаше и всякакви други странни неща.

— Какви?

— Ами, дали не си вземал нещо от пералнята вкъщи, канцеларски материали или каквото и да е. Дали не си теглил от касата, без да представиш фактура. Или пък да си си минавал прането за сметка на фирмата. Запита ме дори дали не си бил в комбина с мотелите.

— Виж ти, гадникът — каза той замислено.

— Казвам ти, Барт, търси да надуши нещо гнило, та да може да заведе углавно дело срещу тебе.

— Няма да може. Панделката беше семеен бизнес, ти знаеш. А семейството вече го няма.

— Няма го отдавна — каза Том равно. — Откакто Рей Таркингтън умря. Не знам някой друг да ти е сърдит, освен Орднър. Тези на четиринайсетия етаж… за тях има само долари и центове. Те си нямат понятие от работата в пералнята и хич не ги интересува.