Стивън Кинг - Пътна мрежа

Той тръгна с поднасящия и клатещ се форд към края на изкопа без включени фарове. Когато светлините на ул. „Херън“ се появиха горе вдясно, с поглед забит в скоростомера набра над четирийсет километра. Когато удари насипа, бе вдигнал близо шейсет. На половината път през склона, задните колела започнаха да превъртат и той превключи на по-ниска предавка. Двигателят снижи тона си и колата дръпна напред. Бе почти стигнал върха, когато задните гуми отново започнаха да превъртат, изстрелвайки назад като с картечница сняг, камъчета и замръзнала земя. За миг всичко изглеждаше под съмнение и тогава просто самата инерция, набрана от форда — с помощта на нечия воля, навярно — го изведе на равния път.

При удара с предницата на колата, чернобялата бариера изхвърча настрани. Тя се търкули надолу по склона, завъртайки снега около себе си подобно на захарен памук около пръчица. Той слезе от бордюра и шокиран осъзна, че е вече на нормална градска улица, като че ли нищо не се случило. Той превключи на нормалната предавка и продължи спокойно с петдесет километра в час.

Готвеше се да завие към дома си, когато се сети, че снегът може би нямаше да заличи оставяните от него следи през следващите два часа, а и повече. Вместо да завие по ул. „Крестолън“, той продължи по „Херън“, после по „Ривър“ и след това по Път 7. Движението там бе слабо, още откакто снегът бе завалял, но колите все пак бяха достатъчно, за да сдъвчат снега по пътя в кална киша.

Той се включи в потока от поели на изток коли и бавно увеличи скоростта си до шейсет километра в час.

Продължи още близо петнайсет километра по Път 7, после направи обратен завой и се насочи към ул. „Крестолън“. Няколко снегорини вече бяха излезли на пътя и приличаха на гигантски оранжеви мастифи със святкащи жълти очи. Няколко пъти погледна към строежа на 784, но в снежната виелица не успя да види нищо.

Преполовил пътя към дома си, той усети, че макар всички прозорци да бяха вдигнати и парното да бе усилено до максимум, в колата бе студено. Обърна се и видя дупката в страничното задно стъкло. На задната седалка имаше парчета от него и малко навят сняг.

Как е станало това? запита се той объркан. Дори и след упорито ровене в паметта си, не можа да си спомни нищо.

Зави по своята улица откъм северната й страна и се насочи направо към къщата. Тя го посрещна такава, каквато я бе оставил — с включената в кухнята лампа, която бе и единствената светлина на тъмната улица. Отпред нямаше паркирани полицейски коли, но вратата на гаража бе оставена отворена и това бе наистина глупаво от негова страна. Когато вали, вратата на гаража се затваря, винаги. Нали за това е и самият гараж — да държиш на сигурно място нещата си. Баща му някога бе казвал това. Баща му бе починал в гараж, също както брата на Джони, но Ралф Доус не се бе самоубил. Един съсед го бе намерил с градинската ножица във втвърдяващата му се лява ръка и малкия камък, върху който я точеше, до него. Типична смърт за средната градска класа. О, Господи, изпрати тази бяла душа в рая, където бурени не растат, а черните се държат на почтително разстояние.

Той паркира колата, свали вратата на гаража и влезе в къщата. Трепереше от изтощение и от преживяното напрежение. Часът бе три и петнайсет. Окачи палтото и шапката си в дрешника и вече затваряше вратата му, когато бе обхванат от нов ужас, разтърсващ като неочаквана глътка чисто уиски. Затършува по джобовете на палтото си и след малко дълбоко въздъхна, когато напипа ръкавиците си там, прогизнали от бензина и свити на малки топки.

Помисли да си направи кафе, но реши да го отложи за през деня. Бензиновите пари заедно с трудното нощно шофиране в снега вероятно му бяха докарали това тежко, пулсиращо главоболие, от което не можеше да се отърве. В спалнята си той се съблече и хвърли дрехите си на първия стол, без да си дава труд да ги сгъне. Мислеше, че ще заспи в момента, когато докосне възглавницата, но се оказа, че не е бил прав. Пристигнал вкъщи, както се предполагаше, в безопасност, той бе обзет от безсъние, от което не можеше да избяга. Ръка за ръка с него дойде и страхът. Щяха да го хванат и да го хвърлят в затвора. Снимката му щеше да излезе по вестниците. Хората, които го познаваха, щяха да клатят глава и да го обсъждат по кафенета и закусвални. Вини Мейсън щеше да каже на жена си, че още от самото начало е знаел, че Доус не е с всичкия си. Старците на Мери сигурно щяха да я изпратят в Рино, където първо да стане местен жител, а след това да получи лесен развод. Сигурно там Мери щеше да намери и някой да я чука. Това не би го учудило.