Стивън Кинг - То

Лягам да спя. Ще изчакам до сутринта.

Чуждият глас отговори: Да, но тогава наоколо ще има хора — прекалено много хора. А освен това този път можеш да ги изпревариш долу. Този път можеш да бъдеш пръв.

Долу? Той си спомни съня: вода, капки, мрак.

Изведнъж светлината сякаш се засили. Той завъртя глава — не искаше да го прави, ала не можеше да се удържи. От устните му се отрони стон. За дръжката на вратата към банята беше завързано балонче. Рееше се над връвчица, дълга около метър. Балончето сияеше, изпълнено с бледа, призрачна светлина; приличаше на блатно огънче, зърнато над мрачно блато, зареяно като в сън сред обрасли с лишеи дървета. Върху издутата, нежна гумена ципа беше изрисувана кървавочервена стрелка.

Стрелката сочеше навън, към коридора.

Няма значение кой съм аз , кротко изрече гласът и Том осъзна, че не го чува нито в главата, нито край ухото си; гласът долиташе от балона, от центъра на странната и прекрасна бяла светлина. Важното сега е, че ще се погрижиш всичко да стане според желанията ти, Том. Искам тя да отнесе страхотен пердах; искам всички те да отнесат пердаха. Прекалено често ми се изпречват на пътя… и за тяхна беда вече е прекалено тъмно. Затова слушай, Том. Слушай много внимателно. Хайде всички заедно… тичай подир топката, мило другарче…

Том слушаше. Гласът от балона обясняваше.

Обясняваше всичко.

Когато гласът замлъкна, балончето блесна за последен път и Том започна да се облича.

Одра

Одра също сънуваше кошмари.

Събуди се изведнъж, подскочи и седна в леглото с чаршаф около кръста, а малките й гърдички подскачаха от бързото, развълнувано дишане.

Също като Том бе сънувала нелепи и страшни видения. Също като Том бе изпитала чувството, че се е превърнала в друг човек… или по-скоро, че собствената й личност е пренесена (и отчасти затрупана) в чуждо тяло и чуждо съзнание. Обкръжаваше я пълен мрак, наоколо имаше други хора и Одра усещаше наближаването на някаква страховита опасност — сами вървяха към заплахата и тя искаше да им изкрещи, че трябва да спрат, да й обяснят какво става… но другата личност, в която бе попаднала, сякаш знаеше и вярваше, че е необходимо.

Усещаше още, че ги преследват и преследвачите постепенно наближават.

В съня Бил беше нейде наблизо, но навярно това чувство се пораждаше от неговия разказ за забравеното детство, защото го виждаше като момченце на десет-дванайсет години — с буйна рижа коса! Стискаше ръката му и смътно усещаше, че го обича безкрайно, че съгласието да продължава напред се крепи върху непоклатимата вяра, че Бил ще защити и нея, и всички други — Бил, Шеф Бил някак ще ги изведе през мрака обратно към белия свят.

И все пак страхът бе непоносим.

Стигнаха до съединението на няколко тунела. Бил спря, огледа се и в това време изотзад долетя гласът на един от другите — момченце с гипсирана ръка, чиято белота едва се мержелееше в мрака:

— Този, Бил. Долният.

— С-си-ххи-игурен ли си?

— Да.

Продължиха нататък, а после стигнаха до вратичка, малка дървена вратичка, висока не повече от метър — такива вратички рисуват в книжките с детски приказки — и върху нея имаше знак. Не помнеше точно какъв беше знакът, някакъв странен йероглиф или символ. Но при вида му ужасът кипна до връхната си точка и тя се изтръгна от чуждото тяло, от тялото на онова момиче, както и

( Бевърли — Бевърли )

да се наричаше то. Събуди се седнала в непознато легло, потна, обезумяла, задъхана, сякаш бе тичала. Плъзна ръце по краката си, почти готова да ги открие изстинали и мокри от водата, в която бе газила насън. Но бяха сухи.

Къде се намираше? Това не беше техният дом в Топанга Кениън, не беше и къщата в Англия. Призрачно, загадъчно място с легло, тоалетна масичка, два стола и телевизор.

— За Бога, Одра, опомни се…

Тя яростно разтри лицето си с длани и замайването постепенно изчезна. Намираше се в Дери. Дери, щат Мейн, където мъжът й бе изживял своето детство… и твърдеше, че не го помни. Е, да, мястото беше непознато и не изглеждаше особено свястно, но поне можеше да се ориентира. Бе пристигнала, защото и Бил беше тук. Утре щеше да го посети в хотел „Градски дом“. Какъвто и ужас да дебнеше тук, каквото и да означаваха белезите по дланите му, двамата заедно можеха да се справят. Щеше да позвъни, да му каже, че е тук и да отиде при него. А после… после…

Всъщност нямаше представа какво ще правят после. Отново я обземаше чувството, че е попаднала в някакво странно, призрачно място. На деветнайсетгодишна възраст бе предприела провинциално турне с една мизерна театрална трупа — четиридесет скучни постановки на „Арсеник и стари дантели“ в четиридесет скучни градчета. Общо за четиридесет и седем скучни дни. Започнаха от зала „Пибоди“ в Масачузетс и свършиха в Сосалито на сцената на едно заведение, наречено „Давай пак, Сам“. И нейде по средата, в някакво забутано градче на Средния Запад — Еймс, щат Айова, или Гранд Айл, щат Небраска, а може би Джубили, Северна Дакота — тя се събуди точно както сега: объркана, изплашена, без да знае кой ден е, в кой град се намира и защо изобщо е там. Не помнеше даже собственото си име.